Омуртаг е син на Крум. Идва на власт скоро след кончината на баща си. Предполага се, че е имало кратки междуособици за престола, преди успешното му възкачване на него.
През 815 година е сключен 30-годишен мирен договор с Византия. Това се препотвърждава и с новия василевс Михаил II Балба.
Омуртаг е верен съюзник на византийския владетел и му оказва помощ в решаващ момент. През 823 година Константинопол е обсаден от разбунтувал се византийски военачалник, наричан Тома Славянина.
Омуртаг изпраща помощ на императора и бунтът е потушен.
През 818 година възниква проблем с тимочани, браничевци и абодрити, населяващи приблизително земите на днешна Северна Сърбия. Те се откъсват от българската държава и желаят да станат поданици на Франкската империя.
Първоначално Омуртаг опитва да реши проблема мирно. Това не му се отдава. На пръв поглед може да се каже, за съжаление, но всъщност фактът, че проблемът се задълбочава, се оказва решаващ, за да му бъде обърнато подобаващо внимание. Този случай кара владетеля да преосмисли цялостната структура на българската държава.
Той развива и довършва централизиращата реформа на баща си Крум. Всичко, което е последвало нататък като териториални разширения, успешно християнизиране по места и разцвет на книжовните школи в различните части на страната, едва ли би било възможно без централизацията на страната.
Разглеждайки живота на Омуртаг, можем да направим два много сериозни паралела с други български владетели. В историята е известен феномена „цикличност”. Нестандартни изследователи дори са склонни да си съставят изцяло нова хронологична таблица, вярвайки, че някои от личностите имат толкова сходен живот, че може би са един човек. Тук за такова нещо не може и дума да става разбира се, но все пак е любопитно да се съпоставят някои факти.
Голяма прилика има с епизод от съдбата на княз Борис I. Както последният застава срещу сина си Владимир, за да защити християнството, така Омуртаг се изправя срещу Енравота, за да запази тангризма. Отново същата лична жертва, на пръв поглед в противоположна посока, но всъщност мотивът й е напълно идентичен – да бъде съхранена България и възможността й за светло бъдеще.
Вторият паралел е с цар Петър I – 40-годишен мир с Византия след период на войни във всички посоки, обсада на Константинопол, разширени граници и уморен народ. Омуртаг продължава религиозната насоченост на баща си, а Петър – на своя. Омуртаг има проблеми с християните, Петър – с богомилите. И двамата имат проблеми с най-силната държава на североизток от тях – в първия случай това е Хазарският хаганат, а във втория – Киевска Рус. На Запад при Омуртаг се отделят славянски племена, присъединени от баща му, а при Петър – покорената от неговия родител Сърбия.
Между тях има една основна разлика и тя е, че Омуртаг знае как да използва мирните периоди – реформиране на структурата на държавата, затвърждаване с всички необходими средства на главната религия, мащабно стабилно каменно строителство, стоене в готовност за отбрана и изпълнение на задълженията по договорите.
Заради славянските племена, Омуртаг има проблеми с най-голямата западно-европейска държава по негово време, а именно Франкската империя. Людовик Благочестиви, син на Карл Велики, в крайна сметка е принуден да се примири с факта, че племената са върнати в българските предели.
Омуртаг разделя страната на области, чиито управители са му пряко подчинени. Тези дялове се наричат комитати, а хората, които са начело съответно са наричани, комити. Местната аристокрация става нещо като държавна администрация, като на места отколешните родове са заменени с доверени хора по преценка на владетеля.
Обстоятелствата около смъртта на Омуртаг остават неизяснени. Подозира се убийство. Гробът на владетеля също не може да бъде определен със стопроцентова сигурност.
Омуртаг остава известен като ханът-строител, което разбира се е една огромна негова заслуга. Най-големият градеж, който извършва за страната обаче, е този на административната й система. Това прави възможен последвалия културен и военен разцвет – една изключителна негова заслуга, която сякаш е подценявана на фона на другата му дейност.
Прочетете още:
Княз Борис I – оформяне на българската национална идентичност
Хан Тервел – ханът, за когото не знаем истината
Цар Калоян – могъществото на един български владетел
Още интересни материали може да намерите на страницата ни във фейсбук
Коментарите са затворени.