Почти неизвестен е фактът, че българин е заемал престола на вселенския патриарх. Това е Йосиф II Константинополски, предполагаем син на цар Иван Шишман. Истинското му име не е известно. Това, че е българин, обаче е сигурно. Свидетелството идва от един негов личен познат хърватин, който твърди за него, че „е българин по народност и език”.
Не се знае къде точно е роден Йосиф, но се предполага, че това може да е станало в Търново. Вероятната година на раждане е някъде около 1360. До това заключение се е стигнало като са разгледани бележки на човек, твърдящ, че към 1439 година патриархът е на около 80 години.
В един византийски източник е назован като „син на василевса Шишман”. Някои предполагат, че е незаконнородено дете на цар Иван Шишман, а други – че е друг родственик, назован като „син”, например племенник. През 1393 година става митрополит на Ефес. За поста, който заема, възрастта му без съмнение е ранна. Освен това, е учудващо, че е позволено на чужденец на тези години да израсне толкова бързо в йерархията.
На 21 май 1416 година идва най-големият успех, постиган от българин в лоното на православната църква – заемането на поста на вселенски патриарх. По стечение на обстоятелствата това се случва в изключително трудно за православието време.
България вече е в рамките на Османската империя, Сърбия е васална, а Византия е почти само Константинопол и околностите му. Задачата на Йосиф II е много сложна – той трябва да направи обединение с католиците, без да предава честта и каноните на православната църква.
В геополитически аспект смисълът на това действие е ясен – да може Византия да си осигури помощта на Запада против османците. Ако ромеите и западноевропейците са абсолютни единоверци, папата може да организира помощ за Източната Римска империя. За да бъде изпълнена мисията, православните и католиците трябва да направят взаимен компромис. Тази е задачата на Йосиф, белязала цялата епоха и завършила с Флорентинската уния през 1439 година. Патриархът не доживява това събитие, но участва дейно по пътя към него.
Той участва на Фераро-Флорентинския събор с представители на католическата църква. В края на 1438 година съборът започва във Ферара. Твърди се, че Йосиф получил заръка да целуне крайчеца на мантията на папата. На това той отговорил, че не си е и помислял да прави подобно нещо. Отношението му към папата щяло да се определя от възрастта на светия отец на Римокатолическата църква. Ако бил по-малък, щяло да е като към син, ако бил приблизително колкото него – щяло да е като към връстник, а ако бил по-възрастен – като към баща.
Това и други подобни изказвания служат като аргумент против предполагаемата прокатолическа позиция на патриарха за разрешаване на конфликта.
Съборът, на който трябвало да се реши всичко, свързано с обединението, бил наречен Фераро-Флорентински събор, по имената на населените места, в които протича основната част от него. Първоначално е бил свикан в град Базел, но папата решава да го прекрати още в годината на откриването. Това негово решение не е изпълнено, което води до конфликт вътре в самата католическа църква. Годините, които засягат православието са в периода 1437 – 1439 г.
През 1437 г. е отправено предложение към православната църква за уния. Пратеник пристига в Константинопол, за да подготви пътуването на източната делегация. Поканата е приета и организацията започва.
В крайна сметка през 1438 година съборът се оказва във Ферара. Византийската делегация била около 700 души. Възползвайки се от домакинството си, католиците оказват всевъзможен натиск на православните представители, включително физически тормоз в отделни случаи.
Основното разделение между двете църкви е на политическа, културна и структурна основа. Реално, единственият по-голям духовен спор е относно произхода на Светия Дух. Католиците твърдят, че той прохожда не само от Отца, но и от Сина.
Патриархът поддържа тезата, че са нужни взаимни отстъпки. Той не иска промяна на източната догма, а по скоро такова стиковане на доктрините, че да е възможно взаимно приемане, без другата църква бъде обявена за еретична и с максимално запазване на каноните. След известно време съборът се мести във Флоренция. Твърди се, че има няколко причини за това, като най-вероятната е, че папата започва да изпитва трудности с издръжката и Медичите предлагат да станат домакини по негова молба.
В напреднала възраст и с влошено здраве на 3 юни Йосиф ІІ гласува за уния с римокатолиците. Малко по-късно загадъчно умира. Намерено е писмо, за което се твърди, че е от него, но може да е изфабрикувано от латинците. В него най-общо пише, че патриарха одобрява сливането на двете църкви. Изследователи допускат версията, че е бил удушен от католиците.
Патриархът умира на 10 юни 1439 година малко преди подписването на унията. Погребан е в църквата „Санта Мария Новела” във Флоренция.
С оглед на факта, че вселенският патриарх оглавява православната църква, която в случая е и онази, към която ние като нация принадлежим, е невероятно колко малко се знае в България е Йосиф II Константинополски.
Поставен в изключително трудна позиция, в опит да спаси Византия, без да жертва православието, в една епоха и ситуация, в която само можем да се молим никога да не попадаме, българинът патриарх опитва да извърши истински подвиг. Да, в крайна сметка Константинопол пада, а Йосиф преди това може би е платил, освен с теологически компромиси и с живота си.
Този средновековен българин е опитал да спаси православните народи от османския гнет и трябва да бъде възприеман като герой. А отстъпките, за които може да бъде обвиняван, правилно или не, са били в опит неговите подопечни християни да бъдат опазени.
В периода след падането на България под турско робство, българското не изчезва. Български духовници като Йосиф ІІ, Киприян и Дамян участват в определянето на съдбите на цели народи. Този исторически период убягва заради липсващата на картата българска държава, но трябва да бъде изцяло преосмислен и подробно разгледан в учебниците.