wikipedia
Най-прочутият комик в историята на киното Чарли Чаплин умира в съня си в нощта на Бъдни вечер 1977 г. на 88-годишна възраст. Но смъртта не донася покой на любимеца на милиони почитатели на нямото кино. Девет седмици след погребението му в швейцарския град Корсие сюр Веве двама мъже от Източна Европа разравят гроба на прочутия покойник и отмъкват ковчега му с идеята да поискат откуп от неговата съпруга Уна.
Швейцарската полиция залавя осквернителите на гробове, които се оказват автомонтьори – 27-годишен поляк и 38-годишен българин. Двамата си признават, че са задигнали ковчега и са го заровили на около 20 км от Лозана, пише kriminalnidosieta.com.
Полякът се признава за организатор на сензационната кражба и разказва, че се бил вдъхновил от подобно престъпление, за което чел в италианската преса. Той е осъден на 5 години затвор с тежък физически труд. Българинът получава 2 години условна присъда, тъй като се смятало, че носи ограничена отговорност за престъплението. Колкото до Чаплин, неговите близки го погребват отново, заливайки гроба му с бетон, за да предотвратят подобни абсурдни кражби в бъдеще.
Интересното в случая е необяснимото несъответствие в имената на двамата осквернители на гробове в западните и българските медии. Западната преса ги идентифицира без колебание като Ганчо Ганев и Роман Вардас, но в българските медии те често се спрягат като Кунчо Кунев и Роман Старек. Кунчо Кунев дори може да се похвали с филм, създаден от Люба Кулезич и Здравко Драгнев – “Човекът, който открадна Чаплин”. Историите и на двамата българи, набедени за кражбата, са крайно любопитни, но един от тях съвсем незаслужено носи титлата „Българинът, който задигна ковчега на Чарли Чаплин“.
Българинът Кунчо Кунев е човекът, оставил най-дълбока следа в историята на световното кино само с кирка и лопата. През 1978 г. покойният вече асеновградчанин се прочу в цял свят, като изкара за втори път на бял свят мъртвия Чарли Чаплин.
Вярно, нашенецът изрови гроба и сви ковчега с тялото на най-великия клоун на всички времена в съдружие с поляка Роман Старек. Замисълът бил да скрият трупа на Чаплин и да изцицат милиони от семейството му. Идеята била на Старек, нашият пък копал като луд. За сметка на това историята на българския гробокопач е по-невероятна от тази на мнозина известни авантюристи, взети заедно.
Всичко започва през далечната 1943 г. Тогава младоженецът Кунчо не може да устиска ангелите си, прескача оградата на казармата в Пловдив и хуква да зарадва булката и да види невръстната си щерка чак в село Поликраище, Горнооряховско. След като военните го погват за дезертьорство, без много да му мисли, кривва към границата и се озовава в окупирана Югославия. Там пикливият новобранец се превъплъщава в славен партизанин от отряда на Милко Курбанович. Кунчо дотам се издига на очите на командира си, че само след няколко месеца партизанлък полковник Курбанович му поверява отговорна задача.
Начело на неколцина братя сърби асеновградчанинът тръгва да краде оръжие в Унгария. Немците обаче сгащват групата, а Кунчо Кунев разбира, че в сравнение с гестаповците средновековните инквизитори са ангели небесни. За месец и половина немците превръщат асеновградчанина в едва шаващ кървав бифтек. Млатят го с приклади, вадят му ноктите, трошат му пръстите, горят му петите и слабините. Накрая им писва и го мятат сред тумба евреи като призраци в конски вагон на път за концлагера Клосенбург на унгаро-германската граница.
Тук невероятната история на Кунчо Кунев става още по-невероятна. Заедно със стотина човека, натъпкани на три етажа в една барака, трябва всеки ден да пълни по 16 вагона с натрошени камъни. Дневната дажба е парче клисав хляб и черпак чорба от варена ряпа.
Около Кунчо хората мрат като мухи.
Всеки ден вместо към каменните кариери стотици трупясали се концлагеристи поемат към крематориумите. Цели шест месеца коравият балканец деяни и не се дава на смъртта, но накрая и на него му писва.
Един мразовит ден, в който даже камъните в омразната кариера се пукат от студ, Кунчо Кунев решава да вземе нещата в свои ръце. Издебва мига, в който въоръженият до зъби, но вкочанен пазач, се обръща да хвърли дърво и да се постопли на огъня, пръска му главата с камък и повежда към свободата един югославянин със себе си. Бягството завършва на два километра от кариерата върху едно дърво, на което бегълците се спасяват от кръвожадните добермани на германците. Свалят ги и ги водят право при лагер-фюрера. И за кой ли път късметът на Кунчо проработва. Дали от някакво перверзно подобие на благородство или от истинско възхищение няма значение, но така или иначе страшният германец се размеква. Заради това, че двамата са първите бегълци, успели да стигнат толкова далече, началникът на концлагера отменя неизбежния разстрел.
Българинът куртулисва разстрела, но подареният му живот става по-зъл и от онзи в кариерата. Вместо вагони с камъни, Кунчо от сутрин до вечер товари камиони с трупове.
Ден след ден якият като скала някога асеновградчанин почва да се топи като свещ. Стопява се до 42 кила и вече няма повече накъде. Моментът, когато самият трупотоварач може да полети заедно със скелетите, които мята дотогава, не е далеч. По онова време обаче Чарли Чаплин е още жив, а Кунчо Кунев още не е извършил делото на живота си. Този път съдбата му праща провидението в образа на сръбския лекар от лазарета на концлагера Младен Кутузович. Състрадателният доктор огледал живите мощи пред себе си и заговорнически го попитал гладен ли е. Кунчо само примляснал и докато мигне, д-р Кутузович му побутнал пълна чиния с варени карантии. Едва след като облизал и дъното на чинията, лекарят светнал нашенеца, че е възвърнал силите си с варен човешки дроб. Така или иначе, Кунчо Кунев не повърнал, а редовно взел да си преизпълнява нормите по трупотоваренето.
Дали за награда или по случайност, но един ден през есента на 1945 г. се озовал във ВИП-килия в мазето на сградата, където спели самите германци. Скоро му довели и съкилийник. Препатилият българин само се пооблещил, когато разбрал, че това е самият Ернст Телман и следващите няколко месеца изкарал заедно с митичния генсек на Германската комунистическа партия, който според официалната версия би трябвало да е хвърлил топа още на 18 август 1944 г.
Краят на войната наближавал. Броени дни преди капитулацията на Германия една сутрин вратата изскърцала и килията се напълнила с есесовци и двама висши немски офицери. Заедно с Телман изкарали и българина навън. Един фелдфебел и двама автоматчици ги качили на един джип ги стоварили на няколко километра от Клосенбург. След тях довтасали и офицерите с друг джип. Тикнали в ръцете на Телман декларация, че се отказва от комунистическите си идеи, но гордият вожд смачкал и хвърлил листа. Офицерите го изгледали, изграчили нещо и отпрашили с джипа и автоматчиците. Фелдфебелът бръкнал в джоба си, извадил малко шишенце и го подал на Ернст Телман, който го гаврътнал, без да му мигне окото. Тук историята на Кунчо Кунев напълно се покрива с твърденията на много историци, че комунистическият водач е отровен с цианкалий в лагера в Клосенбург.
Вместо да умува над историята обаче нашенецът усетил, че неговият миг отново е настъпил. Когато Телман опънал петалата, фелдфебелът го повел с пистолет в ръка към близката селска къщица, откъдето измъкнали някаква лопата. Под дулото на пищова Кунчо изкопал трап метър на два и заедно с есесовеца взели да тъпчат пресния гроб, за да заметат следите. И отново българинът издебнал момента, когато есесовецът се обърнал с гръб, за част от секундата грабнал захвърлената лопата и размазал черепа му под фуражката му. Този път вместо да бяга накъдето му видят очите, Кунчо най-напред замъкнал мъртвия германец в храстите, разсъблякъл го и се нагиздил с униформата на немски фелдфебел. Едва тогава се запътил към шосето, по което вече се раздавал грохота на първите американски танкове. Униформата едва не му изиграла лоша шега, но късметът и този път не го изоставил.
Американците, които едва не го застреляли, най-напред го поохранили, след това три месеца го обучавали и накрая го изпратили в Нюрнбергския затвор, за да пази фашистките военнопрестъпници. След време дори ще показва на неверниците на кои снимки от Нюрнбергския процес може да бъде разпознат.
Междувременно в България на власт са вече други и Кунчо решава да се върне, колкото да види близките си, пък след това ще му мисли. Връща се, вижда ги и докато се усети, започва да работи като общ работник в ТКЗС, после и на помпена станция край Асеновград.
На овършалия Европа бивш партизанин и концлагерист обаче ролята на примерен гражданин скоро му омръзва. Жълтите стотинки от мизерните надници не му стигат и един ден народната власт го тиква зад решетките заради черноборсаджийство с арматурно желязо. Излиза и пак влиза. Обикаля почти всички български зандани.
След поредната глътка свобода през 1965 г. Кунчо Кунев вече е решил, че за него живот в България няма. Връща се и бъхти привидно примерно на помпената станция в Асеновград. В главата си обаче вече има готов план за бягство. Преди един 9 септември закоравелият пандизчия кандърдисва милиционера да се разпише шест пъти наведнъж, та да си изкара празниците като хората. Щом оня склонява, още същата вечер се пъхва под един товарен влак и след 22 години за втори път пресича границата с Югославия. След митарствата из Албания, Франция, Италия, Германия и къде ли не, Кунчо Кунев се закотвя за дълго в Швейцария.
Цели 13 години нашенецът вади примерно хляба си в страната на кравите и шоколада, но акълът му никога не спира да цъка като швейцарски часовник и да крои планове как да забогатее. Един ден във влака между два кантона се запознава с огромния поляк Роман Старек. Оня се оказва по-голям авантюрист и от нашенеца и веднага оценява достойнствата му. Искаш ли да спечелим много пари, изплюва камъчето накрая поляка и Кунчо не чака втори път да го питат.
Двамата пристъпват към реализация на уникалния си замисъл и през март 1978 г. световните агенции гръмват – от гробището край Корсие сюр Веве до град Вилньов е изчезнал трупът на великия Чарли Чаплин, починал няколко месеца преди това. Самата операция се провежда на 2 март след 9 вечерта. Няколко часа грамадният поляк и якият българин ръчкат из гроба на великия комик. На път са дори да се откажат, но накрая успяват да извлекат с въже, вързано за халките, огромния 240-клограмов ковчег и да го натоварят на пикапче. На десетина километра го заравят в изоставена селска нива и пристъпват към същината на операцията. Полякът е почти полиглот и знае всички езици, които се говорят в Швейцария, плюс английски. Издирва телефона на семейство Чаплин и предлага на вдовицата му Уна да провери дали съпругът й е в гроба си. После добавя в слушалката, че ще й го върнат срещу половин милион швейцарски франка.
Всичко е на път да завърши с хепиенд, но мозъкът на операцията Роман Старек се оказва прекалено алчен. Уна Чаплин наистина идва на уговорената среща в Цюрих и наистина носи чанта. Докато двамата говорят, Кунчо се любува на гледката през витрината на отсрещната кръчма и блажено пие коняка. Изведнъж полякът връща чантата на вдовицата и се връща в кръчмата. Нашенецът едва не се задавя, когато оня му обяснява, че половин милион са малко пари и утре Уна Чаплин щяла да донесе два пъти повече на същото място.
На другия ден картинката почти се повтаря. Кунчо пак е в кръчмата, авмобилът спира на същото място, а Старек и вдовицата разтварят същата чанта. След това полякът идва в кръчмата, намига, че всичко е наред, връща се и се качва в колата, за да покаже мястото с ковчега според уговорката.
След два и кусур часа пиене и чакане мравки почват да лазят по гърба на Кунчо Кунев. Нашенецът решава, че или ортакът му е избягал с милиона, или е станал някакъв гаф и тръгва да се спасява. Надига се от масата и в този момент елегантният господин от съседната маса сръчно му щраква белезниците.
В килията Роман Старек не може да му се нарадва. Прегръща го с мечешката си прегръдка и му обяснява, че в чантата без това почти не е имало пари. Само отгоре банкнотите били истински, а под тях били натъпкани изрезки от вестници. Затова пък двамата стават истински звезди. Снимки, интервюта… Цял свят се интересува от извършителите на “кражбата на века”. На всичко отгоре швейцарския затвор се оказва истински рай с телевизор и всички други екстри. Роман Старек получава две, а Кунчо – година и половина. Времето минава неусетно.
През 1990 г. Кунчо Кунев решава да опита благините на поредната нова власт и се връща в България. През 1993 г. забравеният от света и всички български власти клошар бай Кунчо – най-прочутият български некрофил, кротко си отива от тоя свят на 73 години след последното си безрадостно житие-битие на родна земя.