Националните символи се раждат в години на върхови постижения или преломни събития, които бележат знакова промяна в живота на една нация или държава. Така се ражда Марсилезата, така се ражда френското национално знаме, така се ражда Маршът на Ригас, наречен Гръцката Марсилеза, така се ражда песента „Шуми Марица”, така се появява и първообразът на българското национално знаме, пише проф. д.и.н. Иван Стоянов, председател на Фондация „Васил Левски” във в.“24 часа“.
Разпространената версия, че Георги Стойков Раковски е автор на първия български трицвет, която се поддържа, макар и с известна условност, дори от най-големия изследовател на този проблем – Иван Кр. Стойчев, просто се разминава категорично с истината. Тя се базира на спомените на Йордан Жечев Планински – участник в Първата българска легия, писани след Освобождението. В тези спомени той заявява, че по време на сраженията в Белград срещу турците през юни 1862 г. над главите на българските легисти се развявало българското знаме, което представлявало хоризонтален трицвет с последователност на цветовете отгоре надолу зелен, бял, червен.
Че Първата легия е имала знаме – това е вярно, но то е било зелено, боядисано с блажна боя, с изрисуван лъв, изправен на задните крака и надпис „Свобода или смърт”. Това знаме е запазено след разпускането на Легията и е връчено на т.н. Зайчарска чета, която при опита си да премине в България през 1867 г. е спряна от сръбските власти, а знамето й е тъпкано с крака от началника на граничната застава и наричано „кучи парцал”, тъй като лъвът приличал на куче.
Йордан Ж. Планински най-вероятно е видял някъде /в читалището „Братска любов”/ картината „Раковски у /в/ Балкана”, дело на италианеца А. Сако, която представя Котленеца по време на сражение с турците. Раковски е облечен с народна носия – потури, бяла риза, елек, цървули, навои, пояс, в който са втъкнати пищови и ками, а в едната си ръка държи знаме, което е хоризонтален трицвет с посочената по-горе последователност. Тази картина е рисувана най-вероятно след смъртта на героя по повод на някой помен или годишнина от смъртта му. Тази констатация се прави предвид на това, че всеки който познава живота на Раковски в детайли знае, че той не би допуснал да бъде увековечен с подобно облекло. Като представител на българската нация и човек, поддържащ близки връзки с княжеските дворове в Белград и Букурещ, той винаги се обличал според европейската мода в европейско облекло, движи се с файтон, с ескортиращи конници, а Иван Касабов – дясната му ръка до февруари 1866 г., го нарича „български княз”. В този случай италианският художник използва за модел италианското знаме, което е вертикален трицвет с последователност отляво надясно зелено, бяло, червено. Това знаме е „завъртяно” на 90 градуса надясно и се получава хоризонталният трицвет, който държи Раковски. При това положение хем е запазена последователността в подредбата на цветовете в италианското знаме, хем се получава нов трицвет. Съществува още една недовършена картина отново с Раковски, която най-вероятно е дело отново на А.Сако. В нея до Котленеца стои четник, който държи знаме, представляващо хоризонтален трицвет с последователност на цветовете отгоре надолу червен, бял, зелен. Това всъщност е унгарското знаме. Ако тези две картини бяха рисувани приживе на Раковски той в никакъв случай не би допуснал такава диаметрална противоположност на цветовата подредба в двете знамена. Те – картините, показват по категоричен начин, че идеологът на организираното националноосвободително движение няма мнение по този въпрос.
Това, че Раковски няма отношение към този проблем не намалява неговото значение за българската история. Той си остава толкова голям, че е трудно да си го представим и обясним дори от днешна гледна точка – дипломат, политик, революционер, учен, изследовател, писател, журналист…, който стига до идеята за българско национално знаме, но не и до това, че то трябва да е трицветно.
Първият документиран трицвет в българската история е знамето, носено от четата на Филип Тотю през пролетта на 1867 г. То е хоризонтален трицвет с последователност на цветовете отгоре надолу червен, бял, зелен. Това е унгарското знаме и причината да се приеме точно неговия модел е във възхищението на българите от постижението на унгарците през тази 1867 г., когато те стават равноправни с австрийците и се появява Австро-Унгария. За да се отличава донякъде от първообраза си обаче върху знамето е изрисуван лъв с корона, изправен на задните крака, който е поставен в щитовидна рамка, а над рамката отново има поставена корона. Този герб е декориран от двете страни с пики, алебарди, саби и по едно знаме, с цветовата подредба на унгарския трицвет. Всичко това показва, че знамето е дело на художник със западен произход – не е изключено отново да е А. Сако, тъй като пиките и алебардите са западно въоръжение и те не са присъщи на славяните, живеещи в центъра на Балканския полуостров.
Първият българин, който споменава думата „триколо/ьо/р” е Ангелаки Савич от Свищов, който в Ботевия вестник „Дума на българските емигранти” публикува една „развойна драма”, посветена на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Когато те слезли на българския бряг над главите им се развявал „триколорът”, който е с цветовата подредба на знамето в картината „Раковски у /в/ Балкана”. Това е съвсем естествено, тъй като Савич многократно е виждал тази картина в читалището „Братска любов”. Тя е откупена от Димитър Ценович и дъщеря му Любица на един търг в Браила за 400 наполеона през 1869 г. и предоставена на читалището. Четата в действителност е имала знамена, но те не са с посочената от А. Савич цветова гама.
През есента на 1876 г., когато става ясно, че поредната руско-турска война е предстояща, жителите на Браила се активизират и вземат важни решения. В началото на ноември в града е проведено събрание на българската общност, което натоварва Иван Параскевов – преселник от Ямбол, да изработи знаме за българските отряди, които се подготвят да участват във войната на страната на Русия. Иван Параскевов е член на Добродетелната дружина, която по това време се изявява под името Българско човеколюбиво настоятелство с ръководител митрополит Панарет Рашев. Това е най-русофилската организация в периода на Българското възраждане, която от появата до края на съществуването си поддържа идеята, че Русия е тази, която ще освободи от турско робство своите братя българи.
Всъщност тази им идея се оказва в края на краищата исторически реализирана и оправдана. Иван Параскевов – богат търговец по това време, се консултира с членовете на човеколюбивото настоятелство за това какво да представлява знамето и се стига до идеята за модел да бъде взето руското национално знаме, което е хоризонтален трицвет с последователност отгоре надолу бяло, синьо, червено. Синият цвят е заменен със зеления – цвета на знамената на четите до това време и на Първата българска легия и по този начин се стига до появата на първообраза на българското национално знаме. По този начин Българското човеколюбиво настоятелство засвидетелства своето уважение и преклонение пред Русия. Няма никакви данни самият Иван Параскевов да е правил подредбата на цветовете, а разпространяващата се днес версия, че белият цвят е поставен най-отгоре от него, защото „бяло”, започвало с „Б” – като България, е точно толкова смешно и жалко като „откритие”, колкото и тълкуването на едно отминало време, че бялото означава мир, зеленото – плодородие, а червеното – кръвта на убитите герои. По принцип трикольорът изобщо се заимства от френското национално знаме, но там идеята на трите цвята е съвсем друга и това е предмет на отделна тема.
След уточняването на модела на знамето то е предоставено за изработка на 14-годишната Стилияна Иванова Параскевова – дъщеря на Иван Параскевов, и то е завършено през април 1877 г., което е отбелязано на самото знаме. Знамето е декорирано с лъв и надпис. За разлика от днешното българско знаме хоризонталният трицвет завършва със срез, известен като „лястовича опашка”. Стилияна Параскевова всъщност е изпълнителят на това, което решават членовете на настоятелството и нейният баща. Ролята й безспорно е значима, но най-значима е ролята на инициаторите и тези, които вземат решението за подредбата на цветовете.
На 8 май 1877 г. знамето е връчено от Иван Параскевов и Стилияна Ив. Параскевова в Плоещ на главнокомандващия руската дунавска армия Великия княз Николай Николаевич. Членовете на Човеколюбивото настоятелство веднага поръчват на Славянския комитет в Москва изработването на още две такива знамена, което идва да подскаже, че то, настоятелството, има главна роля в идеята по структурирането, цветовата подредба и идеята за българското знаме.
При изработването на Търновската конституция в член 23 е записано, че българското национално знаме е хоризонтален трицвет с подредба на цветовете отгоре надолу бял, зелен, червен.
Историята на Стилияна никога не е била забравяна – никога! Или е забравяна и забравена от тези, които не са и подозирали за нея. Знамето, изработено от нея, никога не е било загубвано и забравяно. Самият факт, че през 1879 г. точно този първообраз е приет от Учредителното събрание говори достатъчно убедително за това. В учебниците този факт е отразен подобаващо, но за да се разбере това учебниците трябва да бъдат най-малкото прочетени. А 140 години от появата на идеята ще се навършат през ноември 2016 г., а от появата на знамето – през 2017 г. – април, както е написала собственоръчно самата Стилияна върху своето знаменито творение.