Паметник на поробителя в сърцето на Родопа планина

Родопските войводи се обръщат в гробовете си.

На творческа среща по повод книгите ми един родопчанин приближи, подаде ми някаква снимка и с шепот, за да не чуят останалите, изрече:

– Вие знаете кой е Енихан баба и какво трябва да напишете.

Дарявам ви тая снимка – нека България види какво става в Родопите!

Погледнах снимката: малка сграда-тюрбе (мавзолей на мохамедански големец).

Прочетох изписаните на тюрбeто букви: “Тук почива Енихан баба”.

За непосветения българин това не означава нищо.

Но сърцето ми усети как родопските войводи се преобръщат в гробовете си.

Доживяхме пред очите ни, в сърцето на Родопа, да има тюрбе-мавзолей в чест на нашия поробител.

Момчил юнак – бранителят на Родопите – няма свой паметник в Средните Родопи, а поробителят – има. 

“Аз съм син на свободата!” – това са заветните думи на Момчил юнак.

Това е първият родопчанин, първият българин, който посреща с бой османския поробител, стъпил на европейския бряг.

Преди 650 години, през 1344 г., поробителят, начело с Омур бег, доплава с 15-те си кораба до пристанището Абдера.

Родопският орел Момчил юнак оценява бъдещата опасност, напада внезапно корабите и ги опожарява.

Първият бой срещу нашественика е спечелен от родопчани.

Но вместо всички българи и славяни да оценят подвига им, цар Иван Александър става съюзник на турците и на следващата година – на 7 юни 1345 г., – изоставен и самотен, в неравен ръкопашен бой Момчил юнак е убит.

Нататък България се чупи като коледна пита: пада крепостта Цимпе, турците преместват столицата си от Бурса в Одрин.

Пада Пловдив, пада от юг Драма и Сяр и Родопите остават обкръжени.

Нейде в облаците, неочакващи помощ, Родопите продължават да се борят.

Потомците на Момчил юнак и цялата планина са осеяни с легенди и със заветните му думи: “Аз съм син на свободата!”

Но кой е този Енихан баба, дето в днешния наш ден му е издигнато тюрбе-мавзолей?

Енихан баба е предвождал две големи турски армии заедно с подчинения си Саръ баба.

През 1371-1373 г. те се спускат навътре в планината, навлизат по река Малка Арда и се стремят към царството на Момчил – Подвис и Смолян.

Не са забравили първото си поражение с корабите при Абдера и се стремят да завладеят и мъстят в родопските Момчилови владения.

Жестокостта на този поробител не е описана, нито пък е възпята храбростта на съпротивляващите се родопчани.

Голямото сражение станало в местността Бъхтярица (Тупаница), където долът се вмирисал от трупове.

Една част от убитите родопчани били погребани в северните склонове на връх Момчил (после връх Енихан, после връх Свобода).

И днес въздишат убитите, погребани в падинката, наречена Гроба.

От Одрин до родопското Каракулас пропищяло всичко живо от Енихан.

Той разрушил две църкви в Иноглово (до връх Преспа), разрушил манастира на Хайдушки поляни.

Сринал прочутата някога Кръстата гора (в Средните Родопи), която била живата връзка между Бачковския манастир и Атонските манастири.

Срязвал жилите на един народ и стъпквал христовата му вяра.

Излезли насреща му родопските войводи, потомците на Момчил юнак.

Надошли на помощ и други българи от Чепеларе и Рупчоса.

И от връх Свобода до връх Преспа се точели боеве – защитниците на планината били водени от Стоян войвода, Чило войвода и Вълчо войвода.

Следващото голямо сражение станало близо до връх Преспа, край село Иноглово (несъществуващо днес).

Войводите, защитниците и самите иногловци с цената на живота си бранели проходите.

На третия ден от боевете лумнали пожарите.

Турците посичали жени и деца, стари и млади, разрушили двете църкви и сринали цялото село.

Не издържал на тази кървава гледка един иногловец на име Ангел, преоблякъл се като турски войник, влязъл в шатрата на Енихан баба и го убил с нож.

Подгонили храбрия Ангел и го съсекли на Ангелова каба (в подножието на връх Свобода).

Боевете още повече се ожесточили.

Саръ баба поел турската войска.

Завладели Каракулас. После – Чил тепе.

Грабели, убивали, горели.

Погребали убития Енихан баба до връх Момчил (Свобода) и го нарекли на негово име – връх Енихан баба.

Сега там е вдигнато тюрбе-мавзолей.

В боя за Чил тепе (Преспа) паднал убит Чило войвода.

Поел боевете Вълчо войвода.

Останали без домове, родопчани навлезли в гората.

Но турските нашественици запалили вековната гора, за да останат легендите за Горялата фойна.

Саръ баба тръгнал по хайдушките поляни, разрушил манастира, наближил Момина вода.

Там боевете водел Стоян войвода – годеник на Руса девойка.

В кръвопролитните боеве край извора убили годеницата Руса девойка (на нейно име е кръстена местността Момина вода).

В ръкопашен бой успели да пленят Стоян войвода.

Измъчвали го така, както инквизицията не е измъчвала своите жертви.

Споменът е останал в покъртителна родопска песен: „Турце Стоян мъчеха три дни и три нощуве, очи му със сабя галбеха.“

Това е родопският мотив за Балканджи Йово.

Дълбаят със сабя очите му, ала ослепеният родопчанин вижда по-надалеч от поробителя.

И каква дума “галбеха” – не е избождаха очи, не е вадеха очи, не е ослепяваха, а галбеха: дълбаят надълбоко и въртят.

Но като че ли тези силни орлови очи на Стоян войвода не могат да ги издълбаят.

Страшна дума – покъртителна драма.

А чуйте как е възпята годеницата му Руса девойка: “С нож й сърцето пореха и си Росица питаха” – чува се звук.

Забравихте ли Руса девойка, скъпи българи, забравихте ли Стоян войвода, скъпи българи, та пред очите ви бе вдигнато тюрбе-мавзолей за техния убиец – Енихан баба? …

Насочил се Саръ баба към Подвис – орловото гнездо на Момчил юнак.

На гребена над Момчиловци го пресрещнал друг юначен българин и с един мах му отсякъл главата, та тя “рипкала и рукала” по ливадата.

А после се обагрили с кръв стените на крепостта Подвис, опожарен бил манастирът на връх Сакарка и поробителите се надвесили над Смолян.

Но цели четири десетилетия се точели боевете, додето Родопите паднали под робство.

И в наши дни бяха издигнати две тюрбета-мавзолеи – на Енихан баба (връх Свобода) и на Саръ баба – недалеч от село Момчиловци!!! 

Да се вдига джамия – то е знак за вяра и право на избор, но да се вдигне тюрбе-мавзолей в чест на жестокия завоевател, то е историческа слепота на кметовете на Давидково и Момчиловци.

Къде са проектите, разрешенията им къде са и за какво са им, като има село Момчиловци, което носи името на Момчил юнак, или се е заело с бизнес, та е забравило собствената си история?

И къде са паметниците на Момчил юнак, на Стоян войвода, Чило войвода, Вълчо войвода и на оня иногловец Ангел, дето е убил в шатрата Енихан баба?

На поробителите ли ще вдигаме паметници?

Според Васил Дечев на връх Свобода (връх Момчил, връх Енихан баба) е имало старо светилище на траките.

От векове родопчани излизали там на курбан, тачели обредите на траките.

И българи-християни, и българи-мохамедани, лете излизали, за да се срещнат на общия терен, на общия си връх.

Всички говорят на чист майчин български език, носят най-цветните български народни носии, пеят най-лиричните и трагични песни за Стоян войвода и Руса девойка, тачат най-древните си обреди, а сега трябва да застават пред тюрбетата на Енихан и Саръ баба – техните палачи?!

Шепа фанатици подменят историята ни и като използват правото на вяра, подменят и самата ни народност, самата ни история чрез имената на завоевателите-главорези.

Това е голямата асимилация на собствената ни история.

И как пред тюрбето да пеят песента “Очи със сабя галбеха” или “С нож й сърцето пореха“?

И същеверемнно да четат с очи: “Тук почива Енихан баба”.

И какво направиха давидковци и момчиловци за паметта на Ангел, Стоян, Руса, Чило, Вълчо и на самия Момчил юнак?

Забравиха ли думите на Момчил юнак: “Аз съм син на свободата!”?

Позорно и страшно мълчи София по тези въпроси.

Както е мълчала някога, при завладяването на Балканския полуостров.

Воин е бил Момчил юнак, а не цар Иван Александър.

Борят се и днес родопчани, за да оцелеят на най-страшния горолом, но и днешни царалександровци се съюзяват с поробителя.

Момчил юнак или Енихан баба – това е нашият днешен избор.

Бият камбаните на Кръстата гора, родопските чанове звънят за България.

Тази планина е орлова планина, никога не е вдигала бяло знаме.

Орлова е и вярата й.

По пътя ни ще има знаци от гробове и бели кости, но винаги растат юнаци, които знамето ще носят.

*lentata.com

Добави коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.