Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ –
а всякому мерамът е развала…
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
Тези думи ехтят и днес със страшната сила на тяхната актуалност. Сякаш не са писани преди 140 г., а вчера!
На 17 ноември се навършват 189 г. от рождението на Петко Славейков – български поет, публицист, фолклорист и политик. Бил е председател на Народното събрание (1880 г.) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).
Славейков е баща на 8 деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.
Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по чудо.
Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново.
Бащата на Петко също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух.
Любопитен факт е, че Славейков не е оригиналната му фамилия. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че и променя фамилията си на Славейков.
Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Дълги години е учител.
Издава българския сатиричен вестник „Гайда“.
Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак не ще.
Пенча го мързи,
гледа да лежи,
ходи, та се май,
търси да играй.
Време се мина,
Пенчо порасна,
иска да яде,
няма откъде.
Издава повече от 60 книги, вестници и списания. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“.
И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети.
Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист.
След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880–1881) в правителството на Петко Каравелов.
Петко Р. Славейков умира в София на 1 юли 1895 г.
„Таквизи сме ти ние: на гърци-владици, на лъжци-просяци, за инат, за салтанат, за моди, за угоди, за едение, за пиение, за игри, за кеф да правим даваме и наддаваме, а за общополезни неща са вкаскастяваме; затуй народните ни работи никак не харосват, но като те не харосват, то и ний ще видим ли някога добър ден?“
Зима дойде, сняг захвана,
няма птиче да запей,
вред студено вече стана,
всякой тича да се сгрей.
Няма никой по полето,
всякой в къщи се прибрал,
седнал, сврял се до кюмбето,
я пък огън е наклал.
А по пътя, виж, треперят
и с невесели лища
ходят хлебец да намерят
сиромашките деца.