Ето, от изток Панчарево със старата си римска баня, сгушено в един прелестен кът, там, дето Искър, като излазя из пролома си, пълни с шум околността.
Срещу него, през реката, върху един канарист рът стърчи средновековният Урвич, прославен от преданието за последните борби с турците на издихающата българска независимост.“
Панчаревските минерални извори били известни още на траките, които основали в близост до тях селище с името „Риляник“, в превод „изобилен извор“. По-късно името им се променило, като през Римската епоха били наричани „Бани Чезаре“ (Царски) и били поддържани в добро състояние от аристокрацията и местното население, а в района им се предполага, че се е оформило богато императорско имение с лозови насаждения.
Славяните и българите ги наричали „Бани Цареви“, а турците – „Банджареви“, и около тях се разполагал прочутият Кинан-пашов чифлик, който заемал една голяма територия, граничеща с Горублянското, Симеоновско и Бистришко землище.
В Панчарево и околностите му са останали и значителни следи от времето на Римската империя. Тогава е била построена минералната баня, която имала седем басейна. Има основание да се предполага, че както при изворите в София, така и в Панчарево се е упражнявал култ към бога-лекар Асклепий и към нимфите, тъй като и на двете места са намерени отломъци от барелефите на трите нимфи. Над банята, в местността „Градище“, са намерени останки от римски постройки и от охранителна крепост, предназначени да пазят от варварски нападения подстъпите към Сердика и Искърския пролом, в посока Самоков, но за съжаление никакви по-задълбочени археологически проучвания не са правени в района.
Голяма част от днешните жители на Панчарево дошли от старото село, с историческото име Главиша, което се намирало на срещуположния бряг на река Искър, в местността, която и до днес се нарича „Главешо-Каваците“. Това село е съществувало по време на Втората българска държава и доста след нашествието на турците по тези земи. Във връзка с произхода на името му се предполага, че по времето на цар Иван Асен, известен в района като Асен (Ясен), местните жители се ползвали с известни привилегии от царската власт, в замяна на което се задължили (старобълг. главили) да оказват определена подкрепа при поддръжката, охраната и снабдяването с провизии на крепостта „Урвич“ и подстъпите към нея, до която селото било с най-лесен достъп.
След превземането на крепостта старото село Главиша, или както било известно още Царевото село, останало встрани от единствения голям по онова време път – от София, през Горни Лозен и Пасарел, за Самоков – и често ставало обект на нападения и грабежи. Това принудило оцелелите да започнат да живеят по повелята на господарите и постепенно да напускат селото, като част от тях се заселили около устието и по бреговете на река Бистрица, където имало воденици, видня и самоков, притежавани от турци и татари, а наблизо се намирал турският чифлик.
Преместването на новото място в периода 14-16 век било продиктувано от възможността за намиране на работа и по-голямата сигурност, тъй като района на днешно Панчарево бил по-добре охраняван от турските власти. Старото село продължило да съществува и се населявало поне до 1683/1684 г., след което в средата на 19 век било унищожено напълно и на това място се заселили черкези. С това било поставено началото на днешното село с името Паничаръ или Панчар, както било записвано в поменниците за дарения на Кокалянския манастир, име, което се обяснява най-вероятно с “паничкообразната” форма на релефното му местоположение (от старобълг. паница, паны и тур. çare – курорт). На новото място селяните работили ангария както на водениците, виднята и самокова по реката, така и на чифлика до банята, където намирали по-добри условия за земеделие. Местността била известна и с многото грънчари. До Освобождението селото било малко, като достига едва 150-200 жители през 1878 г.
А ето и едно видео от Панчарево от наши дни отвисоко!