National Geographic преди 100 г.: Портрет на българката

National Geographic

National Geographic

През април 1915 г. National Geographic публикува обширна статия за България, посветена на нейните жени.

Така след поражението в Междусъюзническата война Хестър Доналдсън Дженкинс представя България в друг образ, различен от воинската доблест. Тя поднася на читателите портрет на българската жена от село и от града заедно с наблюдения върху народопсихологията, обичаите и напредъка на страната.

Дженкинс е дългогодишна преподавателка в Цариградския девически колеж (1900-1909 г. ) и автор на книгата „Зад турските решетки“, посветена на живота на туркините през първите години на XX в.

От всички ориенталски момичета, сред които живях по време на деветгодишния ми престой в Близкия изток, българките в най-голяма степен събудиха интереса ми. Те вероятно са най-малко ориенталските от осемте или повече националности, които можете да срещнете в Цариградския колеж, където преподавах. По-светли са и с по-бяла кожа от арменките, гъркините и персийките, значително по-високи и по-едри са и имат повече енергия и по-малко от унесеността на туркините.

Българските момичета са склонни към закръглени форми и фигура, а много от тях имат кръгли едри лица, с пълни розови устни и трапчинки. Това впечатление се подсилва от модата да носят косите си на плитки, увити около главата. Човек може да види изобилие от тъмни коси в България, но също така с удоволствие да забележи топлите кафяви оттенъци, лешниковите къдрици и по-редките кестеняви глави. Едно от най-красивите момичета, които някога съм виждала, беше българка – с великолепна гъста и вълниста коса с меден цвят, чиста бяла кожа, красиво разположени сиви очи, деликатна уста, малки бели зъби и осанката и движенията на принцеса.

Румените бузи на много от българките са приятно разнообразие сред тъмните или бледите лица на арменките и гъркините. Очите им по принцип са по-малки и не са толкова отнесени като ориенталските. Гледат те право в лицето, с повече искреност и по-малко съблазън.

В нашите български студентки има определена якост – едно външно качество и една разсъдливост, които ги определят като различни от капризните, сантиментални и надарени с по-слаби нерви момичета от други националности. Понякога тази по-голяма сила е придружена от грубост и мъжкараната българка е нещо много по-често срещано от мъжкараната туркиня.

Един прозорлив наблюдател на българите казва следното за тях като раса: „Българинът наистина е син на полето, обречен на неотстъпчивата земя, чиито качества изглежда е извлякъл в своето ежедневие – ненадминатата упоритост и твърдост в поставената цел, комбинирани с най-практични възгледи, обещават голямо бъдеще на този народ. Въздържан и мълчалив, той не притежава нищо от лекомислената жизнерадост на румънците и експанзивността на сърбите.“

В България няма нито богати безделници, нито тънещи в крайна нищета хора. Както висшите класи, така и обикновените хора водят прост живот и е трудно да се намерят предмети на лукса. Мъжете в страната са основно селяни, но по време на Балканската война всички медицински сестри отдадоха дължимото на тяхното вежливо и почтително отношение. В своята книга „Войната и жените“ Сент Клер Стохарт обяви, че със своето поведение към жените българските мъже от всички класи биха могли да дават уроци на мъжете от повечето европейски нации.

Празникът в българското село изкарва на показ великолепно разнообразие от пищни костюми, с прави и неизящни линии, но с най-прекрасна многоцветна украса. Широките талии на жените обикновено са подчертани с огромни сребърни катарами, които изпъкват почти гротескно. Когато обаче момичето е младо и хубаво, нейната гъста къдрава коса, в която са вплетени ярки конци или панделки, бялата є кожа, която е подчертана от пъстрите бродерии и стройната є фигура, която правата дреха не може да развали – всичко това я прави привлекателна гледка. Разбира се, тези галакостюми се оставят настрана през делниците, защото има много работа – особено през лятото, когато дните са дълги.

Момичето в българското село не е лишено от забавления. Едно от нейните задължения включва и социални удоволствия, за които тя страстно копнее. Както е било в библейските времена, цялата вода в селото се носи от един или два кладенеца или извора и тези места и чешми са декор за усилено общуване. Тук се събират всички младежи и девойки в селото и е много съмнително дали се стараят да си тръгнат колкото се може по-бързо. Момичетата носят на раменете си кобилици; на тях се окачват ведрата, които те трябва да напълнят със студена вода. Често младежите пълнят ведрата вместо тях, а после – в замяна за тази своя галантност – шепнешком молят за цветето зад ухото на девойката. Ако са по-дръзки, могат да откраднат цветето.

Както виждате, на българските младежи се позволява да се срещат свободно и двата пола не са разделяни като при мюсюлманите. Те кокетничат и се ухажват около чешмите и по време на домашните събирания вечер. Браковете се раждат от взаимното привличане, а не от уговорки между семействата, както е според арменските и турските обичаи.

Най-популярната форма на обществено забавление е седянката. Тук се събират младите мъже и жени от селото и съседните стопанства. Те са наглеждани от някоя стара жена, която се тутка из къщата и вари каша, с която да нагости гостите. Младите хора седят в кръг около откритото огнище, Стойко до неговата Кица, Василка притисната до Нанчо; всеки младеж търси своята девойка. Тогава някой запява куплет от песен и като свърши, всички подемат припева; друг продължава, като използва стар куплет или – ако иска – съчинява нов; после пак следва припев. Това продължава, докато не се каже всичко, което искат да изразят.

Понякога седянката може да завърши драматично. Някой як момък, който усърдно е ухажвал своята Дарка, ще я сграбчи и ще я отнесе вкъщи. На следващия ден този „брак с открадване“ получава правно и религиозно потвърждение с благословията на православния свещеник. Веднъж попитах Зарафинка какво ще стане, ако двама мъже искат едно и също момиче. Тя отговори просто: „По-силният ще я вземе.“ „Ами ако тя предпочита другия?“ „А! Ако е достатъчно умна, ще помогне на по-слабия да я открадне, но обикновено тя предпочита по-силния.

Но нека да оставим селото и да последваме българската жена в града, да я наблюдаваме, докато се образова и се учи на култура, и да видим как я използва след това.

Преди петдесет години нямаше български градове – само големи и пръснати турски села. Сега вече има редица заслужаващи похвала модерни градове. В София – столицата и седалището на съда и парламента – се вижда твърде забележителен растеж. Когато посетих подредения нов град, първото ми чувство беше на разочарование: тъй като той е равен, лишен от живописност и на пръв поглед безинтересен.

Но все пак нима не е интересно, че един народ, който толкова доскоро се състоеше от угнетени роби и живееше в хаос, сега вече има град с павирани и осветени улици, удобни къщи, тук и там по някой паметник, прост и солиден царски дворец, обществена градина и добре оборудвани хотел и магазини?

Младите дами, които ме разведоха из техния град, бяха много горди с техните училища и със сградата на парламента, която аз, разбира се, намерих за много ординерна. Признавам си, че се отегчих от това, че ме разведоха из цялата нова и хубава поща и ме вкараха във всяка стаичка. Но по-късно ми се стори важно това, че най-забележителните неща в София са наистина полезни и прогресивни фактори в модерния градски живот – а не галерии, музеи и базари. София няма минало, което да иска да запази. Старите и високо ценени традиции на България са свързани с древната столица Търново и прочутия Рилски манастир, но за модерната и развиваща се България те означават много по-малко от неромантичната София.

Филипопол е много по-привлекателен от София за търсещия живописност пътешественик. Построен на седем островърхи хълма, той представлява много ефектна гледка за пристигащите с влака. Това е преходен град – от една страна, стари турски базари и сиви старинни къщи, а от друга – нови и модерни улици и сгради. Стреми се да стане втора София, но аз се радвам, че природата винаги ще му придава особена красота, дори и ако изгуби целия си ориенталски чар. Една малка подробност може да послужи като илюстрация за различните темпове на прогреса в двата града. В най-добрия хотел във Филипопол възглавниците са толкова твърди, все едно са куп сгънати чаршафи, докато в софийския хотел са от пух.

Българите се показаха жадни за образование и цивилизация и техните жени усвояват културата с лекотата на всяка американка. Често се случва дъщерята на живеещ в някое отдалечено село и неграмотен селянин да прекара няколко години в училище и след това да намери своето място в София или Варна – като учителка, светска дама или водачка на общественото развитие. Тя сменя селския костюм и плетените чорапи с подбрани с великолепен вкус европейски дрехи. Вече фризира тежките си падащи плитки според модата на деня. Маниерите є стават уверени и все пак скромни и тя с подобаващо достойнство заема мястото си като председател на женския клуб по четене или като член на болничния съвет.

През Балканската война тези български жени свършиха прекрасна работа в Обществото на червения кръст и в болниците: и наистина вече от няколко години те контролират болничната работа и различни други институции, като например сиропиталищата.

Наскоро една българка ми написа за чудесните медицински грижи, предоставени на ранените войници в болниците, както и за това, как неколцина ранени турци попаднали под опеката на българските жени. Тези мъже, които съвсем не били свикнали на женска грижа и били очаровани от красивите сестри, явно си въобразявали, че са били убити във войната и че хуриите им въздават награда за службата, защото радостно възкликвали: „Това вече е раят!“

Българските ни ученички са сред най-добрите в колежа. Здрави, много трудолюбиви и амбициозни, а в някои случаи и наистина способни, те са най-интересната група за преподавателите и им се отблагодаряват за вложените в тях усилия. Както повечето хора в Ориента, те също са добри в езиците, а живият им интерес към модерното развитие и чувството им към далечното минало бързо ги превръщат в ентусиазирани изследователи на историята.

Не може да има съмнение, че ако на българите бъде позволено да развиват себе си и своята страна – а те ще го направят, ако могат да се насладят на предимствата на дълъг период на мир и добри търговски връзки със своите близки и далечни съседи, – то бързият прогрес на този народ по всеки един начин ще учуди света и (това е най-малкото, което може да се каже) ще извади от заблуждение умовете на мнозина, които сега си мислят, че България е повече или по-малко дива държава, населена от раса, която предпочита войната пред мира. Това развитие е особено вярно по отношение на българските жени, които – бидейки надарени с бърз и буден разум – отговарят незабавно на предимствата на образованието. Сигурна съм, че техните сестри по цял свят няма да имат основания да се срамуват от тях.

Добави коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

×

Общ регламент за защита на личните данни

Във връзка с изпълнението и прилагането на Общ регламент относно защитата на данните (Регламент (ЕС) 2016/679), с който се определят правилата за защита на личните данни в държавите-членки на ЕС, може да се запознаете с новите правила на LittleBG за съхранение на бисквитки. Моля запознайте се с тях, за да продължите да използвате нашият уеб сайт.