Сред всички български владетели може би най-голямо значение за настоящата ни национална идентичност имат Аспарух, Тервел и Борис І. Основателят на българската държава предопределя съдбата й чрез местоположението.
Следващите двама владетели имат световно значение. Тервел спира арабите и позволява на страната и континента да имат опция за християнски път на развитие, а Борис І категорично избира и налага конкретната посока на цивилизованост и просперитет. Това, с което ние се характеризираме днес в културно отношение, а именно, че сме православни славяни, е следствие от политиката на Борис І. Светът му дължи азбука, на която пишат около 300 милиона души.
Но царуването му не започва леко. Всички войни, които води, се оказват неуспешни. Начинът, по който стартира управлението си, по никакъв начин не предвещава, че този владетел ще е най-важният за определянето на културната и религиозна принадлежност на нацията за всички векове. На пръв поглед Борис І заварва една активно разширяваща се в последните около 50 години страна. България наистина е голяма по територия и население – една от най-силните държави на континента. Положението обаче далеч не е цветущо. Във вътрешен план тя е обитавана от разнородно население. Най-големите етнически групи са тези на славяните и прабългарите, но има редица по-малки народности. Във външен план, въпреки военните победи, държава е пренебрегвана заради езическата си култура – белег за изостаналост, особено на фона на Византия.
Важно е да се уточни, че покръстването е процес. Първо, има много християни в България и от завареното население в тези земи от Аспарух, и в новопридобитите в последствие територии. Една част от тях са покореното византийско население, друга – от формиращия се български народ. Да не забравяме Енравота – първият български светец, екзекутиран по заповед на брат си Маламир.
Преди това са преследванията срещу християните на Крум и Омуртаг. С течение на времето се налага страната да се обърне към тази вяра. Приемането на християнството като единствена официална религия за страната, вече е съвсем друго нещо. Така държавата подменя цялата си култура. В случая, това може да я направи изключително уязвима за външни влияния.
Ето я и причината за гореспоменатите гонения
Борис иска да приеме християнството. Просто му се налага на фона на вътрешните и външни фактори. Двата основни клона на тази религия по това време са католицизмът и православието. Разликата в догмите не е кой знае колко голяма. Римската църква разпространява друг тип християнство, вървящо с цялостно различен политически живот. Тя предлага на подопечните си строй, известен като папоцезаризъм. Самото име подсказва, че църковната власт превъзхожда светската. Ако църквата прецени да се намеси в политическия живот на дадена страна, го прави с лекота. Православието предлага цезаропапизъм – доста по-приемливо за Борис и за всеки владетел изобщо.
Проблемът обаче е, че това е религията на Византийската империя – най-сериозният външен враг на държавата. Подобно на папата, използващ християнството за свои лични цели, византийският император не пада по-долу. Това излага страната на риск от загуба на идентичност, което би било началото на края. Християните до момента са гонени, защото са възприемани като пета колона на Византия. Поставен пред този изключително труден избор, Борис І проявява завидни дипломатически умения.
Историческото стечение на обстоятелствата също допринася значително за решението му.
Водените войни оказват решаващо значение върху окончателната насока за християнизацията, както и за това от кого да бъде приета новата религия. Първоначално Борис е съюзник на немския крал срещу Великоморавия. Като част от съюза, се е очаквало България да приеме католицизма. В същата война, Великоморавия иска помощ от Византия, понеже не може да се справи сама. Империята напада България от юг. В последствие губим войната и е сключен така наречения „дълбок мир”. Според него българите трябва да приемат християнството от Византия.
Князът се покръства първо тайно, възприемайки християнското име на настоящия византийски император – Михаил. Според историографията това е моментът, в който езическата титла на българския владетел, (която също не е известна), се заменя с християнското „княз”. Всъщност и Борис, и предишни управляващи в България, като цяло са били наричани „владетеля на българите”, така че има още какво да се проучва в тази посока.
Много историци споделят становището, че той е приел християнството през 864 година. Други предположения, имащи свои сериозни привърженици, са за 865 и 866 година. Заедно с княза е покръстена и част от аристокрацията. Виждайки византийската заплаха в новата вяра, част от болярските родове се вдигат да бунт. Той осуетен от княза. Следва наказание за разбунтувалите народа.
Тук също има противоречащи си гледни точки, базирани на различни исторически сведения. Според едната (по-популярната), Борис екзекутира 52 боляри заедно с родовете им. Другата гледна точка се базира на твърдението, че са избити само благородниците.
Проблемът с византийското влияние обаче не е безпочвено притеснение. Империята и патриаршията отказват да признаят независимата българска църква. Борис започва да лавира чрез контакти с папата. Тук проличава напълно различието между двата модела на християнски държави. Когато князът посочва кой да стане глава на българската църква, папата (в лицето първо на Николай Първи, а след смъртта му – на Адриан Втори) винаги отказва дори в случаите, в които българският владетел посочва кардинали с добро име в католическата църква. Проблемът е, че папата трябва да отстъпи или поне да се съобрази с решението на владетел, което както беше уточнено, е абсолютно неприемливо действие за него в тази епоха. Борис отново се обръща към Константинопол, където са значително притеснени от възможността да граничат с голяма католическа държава. След компромиси се стига дотам, че е учреден български църковен диоцез, като първоначално е оглавен от грък. През 879 година българската църква официално е обявена за автокефална (самостоятелна). От този момент нататък, Цариградската патриаршия няма право да назначава нейния глава, дори българите да помолят за това.
През 885 година в България идват трима от учениците на Кирил и Методий. Това са Климент, Наум и Ангеларий. Те донасят със себе си глаголицата. Това изключително много подпомага християнизацията. Вече има възможност новото учение да бъде записано на роден език и да стане разбираемо за миряните.
Едва ли, когато Борис е взел решението да даде убежище и да създаде условия на учениците на Кирил и Методий е допускал, че ще даде писменост на близо 300 милиона души в бъдеще. Глаголицата, създадена около 855 година, става основа на кирилицата, създадена около 907 година от Климент Охридски, и по-късно кръстена в чест на Константин-Кирил. Сръбските средновековни княжества са пряко повлияни от българската книжнина, култура и организационно устройство. Много интересен е случаят с Румъния. През средните векове на практика това е Отвъддунавска България. Воеводите, начело на административните окръзи в тази територия, са пряко назначавани от българския владетел. В последствие, влахо-молдовските грамоти от периода XV-XVII век се водят образци на българския език от това време. Епоха, в която страната ни вече е част от Османската империя. Старобългарският е официален и богослужебен във Влашко дълго време след покоряването на България. Там езикът е променен по изкуствен начин и е латинизиран допълнително за противодействие на славянската култура, тъй като е имало реална опасност от обезличаване на румънския етнос.
олемият пробив е направен с покръстването на Русия през 988 година. Тогава сериозен обем българска богослужебна книжнина е пренесена там и преписвана дословно. Реално, първоначалната руска писмена и църковна традиция е абсолютно точно копие на българската. Към този момент все още се говори за един славянски език с различни диалекти, а не за отделни езици. Русите взимат книжнината едно към едно на български. За различни редакции на славянските езици може да става дума от XI век нататък, но истината е, че дори народът да е започнал да говори на друг език, в Русия буквално се пише на български до реформата на Петър I през 1708 година! Благодарение на руския национален гений, на кирилица са създадени едни от най-великите произведения в световната литература. Огромната страна обаче не е крайна спирка на даденото от българите за света. Освен влиянието, което сам изпитва, руският народ се превръща в инструмент на разпространението на славянското писмо и запознава с него всички етноси, които включва в границите си в различните времеви периоди. В следствие на това, кирилицата започва да бъде използвана дори в Монголия!
Тук също трябва да отбележим един факт, върху който сериозно трябва да помислят отговорните фактори в държавата, а именно, че между традиционна българска форма на кирилицата и тази, на която пишем в момента, има разлика. Не става дума за това, че азбуката, създадена от Климент Охридски, не съвпада с онова, което днес наричаме кирилица. Много символи са се променили през годините. Народи като сърбите например са адаптирали азбуката към своя език с допълнителни символи. Това е нормално. Става дума обаче за чужд шрифт, чужда стилистика. Разликите идват най-вече от промени в епохата на комунизма и в крайна сметка пишем с руска кирилица. Автентичното българско „к” например преди е било по-близо до латиницата – „k”. Странно е да си измислил нещо, а да го правиш по чужд образец.
Kняз Борис I Михаил оставя огромна, може би най-сериозната следа в българската история. Това, което ни прави българи днес, дължим на неговия избор тогава. Други народи са придобили основата или поне част от културата си на базата на приетите, развити и завещани на наследниците му принципи на държавност и духовност.
Управлявал активно в периода 852-889 година, на преклонна възраст той изпада в изключително тежка ситуация. Делото на живота му е застрашено не от друг, а от неговия собствен син. През 893 г. се принуждава да се върне на власт, за да го свали от престола и ослепи. Личната му жертва като баща, която прави в името на всички нас, никога не трябва да бъде забравяна. Канонизиран е за светец от Българската православна църква. Счита се, че е починал 2 май 907 година.
Прочетете още:
Омуртаг и как България става силна централизирана държава
Хан Тервел – ханът, за когото не знаем истината
Цар Калоян – могъществото на един български владетел
Още интересни материали може да намерите на страницата ни във фейсбук
Коментарите са затворени.