Ивайло Петров - властелинът на нощното небе

Споделете:

Вече ви срещнахме с фотографите, влюбени в красотата на Малка България. Представихме ви Чавдар Чернев, Андрей Андреев, Ивайло Маджаров, Емил Рашковски, Албена Маркова, Пламен Андреев, Асен Великов и техните невероятни снимки от България.

Сега ще ви запознаем и с още един талантлив фотограф – Ивайло Петров.

Той е на 30 г. и е от Силистра, но през последните 10 години живее и работи в София. Казва, че е „щастливо женен от 5 години“ и има красиво и смело момче на 3 годинки. Занимава се със софтуерно тестване, но истинската му страст и любов е фотографията.

Ето какво сподели пред LittleBG за България, фотографията и….

Откога се занимавате с фотография, как се запалихте?

– До преди 5 години за мене фотографията не значеше нищо повече от това да вдигнеш фотоапарата и да го насочиш към обекта, който искаш да снимаш. По това време ми се наложи да си сменя не само работата, но и професионалното направление, което си бях избрал. Както казват хората, „всяко зло – за добро“ и тази глобална промяна ме срещна с бившия ми мениджър, който истински разпали увлечението ми по фотография, като споделяше негови снимки и ме учеше на техники, непознати дотогава за мене.

Така се стигна и до покупката на първия ми огледално-рефлексен фотоапарат. Помня деня, в който съпругата ми се прибра от командировка в САЩ и ми го донесе, как взех книжката и се затворих в спалнята и не излязох от там, докато не я прочетох цялата. Естествено новата информация повдигна много нови въпроси, които с годините ме тласкаха в какви ли не посоки – снимах портрети, снимах продукти, снимах HDR, снимах черно-бели снимки, снимах какво ли не и нищо не беше достатъчно добро, за да ме задържи за повече от няколко месеца.

И тогава дойде денят Х или по-скоро нощта Х – беше красива лятна нощ, със семейството ми бяхме на почивка в Хисаря, всички освен мене, си бяха легнали, когато буквално за 5 минути се разрази истински ураган – светкавиците осветяваха всичко, гръмотевиците бяха оглушителни, вятърът чупеше клони и събаряше керемиди, а пороят беше в библейски мащаб. Всичко продължи не повече от 10 минути и небето се изчисти, сякаш нищо не се беше случило.

Някак инстинктивно знаех, че трябва да последвам тази буря, затова изтичах в стаята, взех си раницата и статива, събудих съпругата ми, колкото да я предупредя, че излизам за малко, запалих колата и се отправих на изток по пътя на опустошението. На няколко километра от града попаднах на открито поле с хълм в далечината, а облакът сякаш беше решил да излее цялата си ярост над това парченце земя. В следващия един час снимах дълги експозиции от по 10-15 секунди. Бурята беше толкова интензивна, че преброих над 200 светкавици впоследствие.

Това беше и момента, в който бях разбрал, че нощта, с нейното очарование, е нещото, което искам да изследвам и това продължава и до ден-днешен.

Кога и какво обичате да снимате?

– С голяма доза увереност смятам, че пейзажната фотография е моята слабост. Пленен съм както от уникалността на изгревите и залезите, тези мигове, които продължават няколко секунди и никога повече няма да се повторят, така и от безвремието на нощното небе – онова същото, в което предците ни са се взирали и са отправяли своите молитви.

Тъй като професията ми и отговорността към семейството ми не позволяват чести пътувания в преследване на онази златна светлина на залеза, реших да насоча енергията и вниманието си към нощното небе – тогава, когато всички заспиват, аз се обличам и излизам в преследване на красотите, които то има да предложи.

Мисленето, което усвоих от една сентенция, е, че ние не толкова гледаме нагоре към небето, колкото по-скоро се взираме надолу към безкрайната космическа бездна и само земното притегляне ни държи здраво стъпили на ръба на пропастта.

Къде обичате да снимате в България?

– Местата, които обичам да поставям на преден план пред нощното небе, са наистина разнообразни – от древни руини и стари малки параклиси до чистите и прости форми на природата – планини, езера, природни феномени.

Интересното при нощната фотография е, че ти дава уникалната възможност да покажеш ежедневни и познати на всички места в една друга светлина, в едно друго време непознато за другите.

Има нещо специално и необикновено в това да снимаш в безлунна вечер, когато единствено звездите осветяват пейзажа около тебе. При тези условия и най-познатите кътчета на родината ни изглеждат непознати.

Но в края на нощта не самата снимка има толкова значение, колкото историите и дружбата, която се изгражда между приятели и колеги фотографи, защото какво е хубавият момент, ако не го споделиш с някого…

Любимата ви снимка, заснета в България…

– Наистина нямам някоя конкретна снимка, която мога да нарека любима. Всяка сама по себе си е скъпа за мене, тъй като носи в себе си частица от мене и спомен, който ми е скъп. Хората, занимаващи се с фотография, обичат да казват, че най-хубавата им снимка тепърва предстои.

И все пак, ако трябва да определя двете снимки, които са по-значими за мене, то това биха били бурята край Хисаря и първият път, в който успях да уловя Млечния път при Белмекен.

Какво мечтаете да снимате?

– За радост, има още много места, които желая да посетя през нощта – имам един красив и дълъг списък като много от местата в него са в Югоизточна България, които поради отдалечеността им са ми били винаги проблемни за организиране, но вярвам, че една нощ ще стигна и до тях и преживяването ще е невероятно.

В по-краткосрочен план – мечтая за следващото новолуние, а мястото не е толкова важно, колкото това отново да погледна нагоре, в обсипаното с безброй звезди небе.

Ето и снимки на Ивайло Петров.

„Бурята на века“, Хисаря