Чалга, студ и лудница – или как посрещнах 2016 г. на Банско

queueskiТуризмът е един от малкото сектори (да не кажа единственият),  на който се крепи икономиката на България. На там, накъдето сме тръгнали, дори и той няма да остане стожера на БВП-то ни.

Казвам това с огромно огорчение, защото съм българка и искам да почивам в България. Искам да натоваря багажа на колата си и да измина 200 или 400 км по магистралите на Бойко Борисов и да оставя парите си в моята държава. Но колкото и да съм мазохист, чашата в даден момент прелива.

Неудобствата, с които се сблъсквам по нашите курорти ме отпращат завинаги като турист в Гърция, Италия, Австрия и Бог знае още къде.

Какво толкова ме подразни? Веднага ще ви разкажа.




Като човек, който обича България, искам да прекарвам празниците и почивните си дни в родните курорти. Затова за втора поредна година реших да прекарам новогодишните празници в Банско. Мотивът ми – да карам ски, да се видя с приятели, да изкарам добре в новогодишната нощ. Единственото, което успях да направя е да се видя с приятелите си.

Започвам от там, че за пакет от четири нощувки, нашите банскалийски хотелиери взимат колкото да почиваш за една седмица в елитен австрийски или италиански ски курорт. Горчи, но преглъщаш! Все пак, както се казва у нас – ден година храни. Нямаше да мрънкам, ако за тази сума имах всички удобства да курортувам там.

Като запален от скоро скиор много искам да карам ски. На 31 декември 2015 г. през деня се опитах да се кача на пистите и да се насладя на хобито си. Изживяването обаче не беше от най-приятните моменти в живота ми.

Качвам се на лифта и с ужасно изнервяща за мен бавна скорост се придвижвам до Бъндеришка поляна, където е връзката ми с другия лифт, за да се кача на така жадуваната от мен единствена работеща писта по това време в Банско. Стигам до целта и пред мен се отваря гледка от струпване на километрична опашка от хора, които също като мен се опитват да се доберат до пистата. След 15 минутно чакане на около -10 градуса по C се качвам на откритата кабинка.

Колкото повече се изкачвам нагоре, толкова повече температурата пада надолу. Минавайки с лифта през неработещите писти се питам, защо на връх Нова година, когато Банско е пренаселено със скиори и температурите са подходящи оръдията за изкуствен сняг не работят.

Стигам до заветната цел- единствената отворена писта в ски курорта. Ех, кеф! Ще се насладя на първото си каране за тази година- да, ама не! Спускайки се по пистата, ако си протегнех едната ръка, сигурно щях да хвана някой друг за ръката. Такава гмеч беше, че чак се натоварих. Не можеш да се отпуснеш, не можеш да се засилиш. Навсякъде пишман скиори, които аха-аха да те отнесат. А за бабуните да не говорим – много и огромни. Единствената ми мисъл бе, как по-бързо да се добера до обратния път за лифта. Успях и стигнах, слава Богу жива и здрава.

И тъй като бях умряла от студ, реших да си поръчам чай в най-близкото кръчме. Е и там ударих на камък – 10 минути чаках за чая, като пред мен имаше едва двама души- чужденци. Очевидно на обслужващия му беше много трудно да се разбере с тях на английски език за поръчка от две кафета и едно капучино.

Видял освирепелия ми поглед, след безумното чакане барманът ми вика „Нещо сте уморена ми се струва“. Ха-ха, паднах след тази реплика – да се смея или да плача. Както и да е, поръчах си чая, който изпих на две-на три пред вида на неописуемо голямата опашка заформила се пред лифта за обратния път и още по-сковаващите ниски температури. Прибрах се бързо, защото предвидливо си бях закупила ВИП карта, иначе може би щях да посрещна Нова година вледенена на опашката за кабинковия лифт.

След това брутално изживяване реших да се отдам на празнично настроение в очакване на новогодишната вечер. Посрещнах 2016 г. в сравнително добро настроение. В ресторанта, в който празнувах екипът се беше погрижил добре за разнообразната новогодишна програма и за менюто. За съжаление, хората по другите маси бяха толкова кисели, че чак да ти стане неудобно да танцуваш и да се отпуснеш. Диджеят всячески се опита да ги прикани на дансинга, но те дори и на Дунавското хоро не станаха да играят. А пък за „бяла роза“ изобщо да не говорим.

След това дисководещия започна на вълна чалга – от лека към доста бясна. Пак никой не уважи избора му за песни. От моята компания поръчахме малко българска поп музика, разбира се не безплатно. Получихме в замяна точно три песни, на които обаче изригнахме от танци.  След това пак ни сломиха с чалга. Аз отново отидох да се примоля за промяна в жанра на музиката, но получих само обещание, за което чаках доста дълго. Накрая реших да не се ядосвам, ами да сменя заведението и да отида при мои приятели, които се намират в друго заведение, в което няма чалга.

Транспортът до другия ресторант обаче се опита да осуети моите планове, тъй като таксита в Банско на Нова година – НЯМА. Аз обаче не се предавам и се примолих на пиколото от хотела да ни закара с моята кола. Момчето беше отзивчиво и се погрижи за придвижването ни. Влизайки с големите надежди за нестихващ купон и хубава музика, бързо-бързо бях попарена от нотите, които огласяваха пространството в заведението. И естествено, отново се вихреше- гадна, долна и просташка чалга. Този път обаче, не от диджей, а от трима допотопни музиканти със завиден загар по сред зима. Единият от тях дори се мъчеше да свири на роял. „Еееееееееее, не казах си аз, това е гавра. Как на роял ще свирят чалга?“ Гавра, гавра, но това е живата истина. Компанията ме успокои, че ще е за малко и пак ще се промени музиката. Съгласих се и си поръчах едно пиене. Минаха 10 минути, 15 минути, 20 минути, музиката обаче не се променя.

Пияни млади момчета поръчваха чалга след чалга на „колоритния“ оркестър. В мига, в който ние се опитахме да сменим жанра щяха да ни налетят на бой. Това вече беше преломния момент, в който си казах „хайде стига толкова, на Нова година не искам да ям и бой“, събрах си нещата и дим да ме няма.

На 1 януари излязох да се разходя из града с количка, тъй като съм с малко дете. Разходката ми се оказа голямо премеждие. Условия за майки с колички или пък за инвалиди изобщо няма. Тротоарите липсват, пътищата са разбити. Детето ми вместо да се надиша с чист въздух се надиша с изгорели газове, тъй като единствената улица, която може да те отведе някъде е местния ‘булевард“.

На 2 януари се прибрах с такова удоволствие в София, с каквото никога досега не съм се прибирала след почивка.

Още по темата: Мазохист съм! 8 причини да искам да почивам на българското море

3 коментара

  1. Иван 11/01/2016
    • Mitko Dimitrov 11/01/2016
  2. Стефка 16/09/2016

Добави коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

×

Общ регламент за защита на личните данни

Във връзка с изпълнението и прилагането на Общ регламент относно защитата на данните (Регламент (ЕС) 2016/679), с който се определят правилата за защита на личните данни в държавите-членки на ЕС, може да се запознаете с новите правила на LittleBG за съхранение на бисквитки. Моля запознайте се с тях, за да продължите да използвате нашият уеб сайт.