Легендата за Вълчан войвода

Вълчан_войвода_1Вълчан Бимбелов е роден в някое от селата или махалите край Малко Търново през 1775 г.

До 18-годишна възраст пасе овце. Залюбва се с най-личната девойка в селото Рада и решават да си пристанат. Тя обаче е харесвана и от сеизина Исмаил ага. Агата изпраща заптиета да арестуват Вълчан, в кауша го пребиват и му казват, че само ако се доближи до Рада, ще му резнат гръцмуля.

Девойката е взета насилствено от Исмаил ага. Вълчан бързо се възстановява от побоя, с няколко свои другари една нощ проникват в дома на Исмаил ага и отвличат Рада. При завързалата се престрелка тя е ранена, а по-късно умира.

Само за три месеца той събира около 70 души, млади като него българи, които не могат да търпят турската тирания. Пръв съратник му става поп Мартин, байрактар най-напред е Кара Кольо, а след това – Стоян Берберина.




Отначало четата мъсти за извършени от турците насилия и зверства срещу българи. Тя се увеличава на около 200 души и фактически става господар на земите от Малко Търново до Лозенград. Там турците вече не смеят да извършват насилия над българите, защото знаят, че отмъщението на Вълчан войвода е страшно.

Неизвестно кога той се свързва с Емин ага, който е чиновник в турската хазна. Емин ага му дава сведения за керваните, с които се пренасят събраните данъци към столицата. Вълчан ги напада, взима парите, златото, среброто, скъпоценностите и ги складира в само на него известна пещера. Освен това разкрива тракийски и римски съкровища.

Натрупва се несметно богатство. Вълчан въоръжава четата си с най-модерните пушки и пищови от Австрия. По негова поръка се строи каменен мост над река Резовска. Изпраща будни младежи да се учат в чужбина.

Заръчва на поп Мартин да отиде в Петербург и му възлага да изпълни там много специална мисия. Поп Мартин от негово име трябвало да се срещне с император Николай І и да го призове и убеди да обяви война на Турция и да освободи България. А сега най-важното: попът известил императора, че Вълчан ще поеме целите разноски за заплати на войниците и на офицерите, за боеприпасите и храната, за пенсии на жените и децата на загиналите, без значение колко ще струва! При това ще плаща в злато!
С две думи – Вълчан войвода предлагал на руския император, той, Вълчан, да поеме целия огромен масраф (от османо-арабски – разход, разноски, харч, издръжка) за войната, а императорът да влезе с голяма армия в нашите земи и да донесе най-сетне свободата на България!

За голямо съжаление предложението му не е прието от руския император. Тогава Вълчан войвода разпростира дейността си в цяла Югоизточна България и Лозенградско. Някъде около 1845 г. усеща, чу силите му го напускат. Разпуска четата и се заселва в град Тулча. Жени се за монахинята Епрасиния, която е със смесено българо-румънско потекло. От нея има двама сина и една дъщеря. Известно е, че само първородният Христо става крупен търговец, а за другите няма сведения. За Вълчан се знае само, че е умрял през 1863 г. в Тулча или в Браила.

В една от тях се  говори, че Вълчан войвода превзема Лозенград. Според легендата той е с 3000 момци в бойни униформи, с лъвчета на калпаците, всички с пушки, пистолети и саби. Разгромяват гарнизона и побиват българско знаме на конака – трикольора на обучаващите се в Белградската легия.

Според друга легенда Вълчан войвода превзема град Малко Търново и го обявява за столица на Свободна България. Има и такава песен – „В Мало Търново цар стана Вълчан войвода“. Има и други легенди, но следва да се обясни, че много хора се интересуват повече от съкровището на Вълчан войвода.

Явно той не го е взел при преместването си в Румъния. Има някаква карта, която Вълчан изпраща на поп Мартин, но тя е доста неясна. В нея се упоменава голям район – от Източна Стара планина до Странджа и от Черно море до поречието на река Тунджа.
Има обаче и друга версия. Бимбаловци, към които принадлежи и родът на Вълчан, се смятат за потомци на Момчил войвода – владетел на Средните Родопи през ХІV в. Вълчан решава да си възстанови наследството на своя пра-пра дядо. Някъде около 1840 г. с четата си стига до тези места и в село Каракьой (днешно Чорбаджийско) си построява голям сарай. На намиращия се на 6 км от него проход Маказа поставя стража, която прибира такса за преминаване през прохода.

В същото време издирва и открива имането на Момчил войвода – поне така се смята. Свързва се с великия везир и се договарят Вълчан да пази прохода от разбойници. Срещу това споразумение се обявяват бейовете от двете страни на билото на Родопите. Правят донос срещу Вълчан и идва пратеник на великия везир, който да провери обвиненията срещу него. Той не установява никакви нарушения, но въпреки това иска от Вълчан 500 златни лири, за да го оправдае пред великия везир. Възмутен и ядосан, Вълчан го намушква с ножа си, обаче щом се овладява, съжалява за постъпката си, но вече е късно. Разбира, че от този момент той се превръща във враг на великия везир, а и на султана.

501

Опожарява сарая, натоварва цялото си състояние на мулета и катъри, и керванът се отправя в неизвестна посока. Повече никой не вижда Вълчан и четата му в този край. (Почти същата история ми разказа командирът на граничната застава в Маказа и аз я предавам по-долу.) Остава обаче едно от многото поверия, че там някъде е заровил част от съкровищата си, въпреки че този район не фигурира в картата, която е изпратил на поп Мартин.

През 1964 г. ме командироваха в граничната застава на Маказа, защото граничарите се оплакваха, че автоматите им стрелят неточно, но тъй като някои от тях бяха в наряд, трябваше да ги чакам, а през това време нямаше какво да правя. Като видя, че през голяма част от деня нямам работа, командирът на заставата ми предложи да се разходим из околността. Много се изненадах, когато го видях да носи нещо, което ми заприлича на уред за откриване на мини, но той ми каза, че това е металотърсачка, негово изобретение и по пътя ми обясни за какво я използва.

През ХІХ в. по тези места близо 10 години се е разпореждал Вълчан войвода. Със султански берат му било възложено да охранява прохода от разбойници, поради което е освободен от данъци. Имал е петима верни хора, които на смени с по 10 души са стояли на стража ден и нощ. Самият Вълчан войвода с 20 души на катъри и мулета е прочиствал околностите от разбойници. Присвоявал си е заграбеното от тях, а стражите му на прохода са събирали такса от керванджиите и пътниците, за да преминат през него. Натрупал е несметно богатство.

В Чорбаджийско (тогава то се е казвало Дагоглу, в превод от турски – Планинско) построил голям сарай. Някъде към 1860 г. бейовете от Беломорието завидели на благополучието на Вълчан войвода и изпратили донос до великия везир в Станбул, че той ограбва керванджиите и пътниците, които преминават през прохода. Идва негов пратеник да разследва и вижда, че няма такова нещо, но иска от Вълчан войвода да му даде 3000 жълтици, за да го оневини пред великия везир. Той е толкова ядосан, че в изблик на гняв го гръмва с пищова си. Когато се опомня, разбира, че за него няма да има пощада. Запалва сарая си, натоварва парите на 16 мулета и стига до Маказа. По-нататъшната му съдба не е известна. Според преданието той е заровил парите си някъде наоколо и в продължение вече на 200 години иманяри ги търсят.

Не повярвах на тази история, но капитанът  ми показа две големи сребърни монети, които е намерил в ровина, образувала се след проливни дъждове, затова продължава да търси.

След 8 дни приключих работата си на заставата и си тръгнах. По пътя се спрях в Чорбаджийско да изпия една лимонада. Заговорихме се с кръчмаря и го попитах дали е чувал за имането на Вълчан войвода. Отговори ми, че всички в селото знаят за него. Не е известно къде е бил сараят му, обаче преди четири години една жена, както копаела картофената си нива, намерила златна пара. Но затова се разчуло, дошли от окръжния музей в Кърджали, взели монетата и сега тя се намира в музея. Ама дали парата е била от имането на Вълчан войвода, не се знае.

Според едно от многото предания, голяма част от съкровището на Вълчан войвода е заровено някъде в района на манастира „Св. Троица“, намиращ се в землището на с. Устрем, Тополовградско. В този манастир Вълчан войвода и сдружилият се с него Стоян войвода идвали да празнуват големите християнски празници, затова го наричали още и Хайдушкия манастир. Турците узнават това и решават да ги изненадат на един Великден.

Каймакаминът на Мустафа паша (днешен Свиленград) изпраща 3000 аскери, които обграждат манастира от всички страни. Двамата войводи разполагат общо с 350 четници и смятат, че при евентуално сражение могат да понесат големи загуби на хора. Оказва се обаче, че Вълчан е предвидил и такава ситуация. Още преди две години е наредил неговите хора да прокопаят тунел от манастира до една пещера и при падането на нощта всички се изтеглят през тунела.

На сутринта турците нападат, но от хайдутите няма и следа. Разярени от неуспеха, опожаряват манастира и обесват игумена на големия орех, намиращ се в неговия двор. Когато турците напускат опожарения и разграбен манастир, монасите свалят обесения игумен и го погребват. След една седмица забелязват, че клонът, на който е бил обесен, изсъхва.

Когато узнава за безчинствата на турците в манастира, Вълчан войвода се заканва, че люто ще отмъсти. Негови хора му донасят, че агата, който е предвождал аскера, го местят на служба в Дедеагач. Пресреща конвоя му в Ядринското ждрело, избиват войниците, а агата обесват с главата надолу. Още на следващата година възстановява манастира и така хайдутите пак там си честват празниците. Вече никой не смее да ги напада, защото знаят, че мъстта на Вълчан войвода е страшна! И тогава се заговорва, че той крие част от съкровището си именно в този район. Дали това е така или не, не се знае, защото съкровището продължава да бъде неоткриваемо.

В края на 50-те години на миналия век военните обграждат обширен район в северозападните склонове на Странджа. Сред тях няма войници, а само офицери, старшини и сержанти на свръхсрочна служба. Два месеца багери дълбаят земните недра, работи се дори нощем, на светлината на прожектори. Районът е строго охраняван.

Когато военните свършват работата си, местните жители забелязват колона от 8 тежко натоварени камиона да се отправя в неизвестна посока. Понасят се слухове, че военните са открили, изкопали и отнесли съкровището на Вълчан войвода. Дали това е така, е трудно да се каже.

От друга страна обаче съществува следният факт. Може да е съвпадение, но малко време след тази акция на военните започва почти светкавично превъоръжаване на българската армия със съвременно оръжие. Тя се снабдява с най-нови модели съветски изтребители и ракетни установки с радиус на действие до 1200 км. А дотогава, въпреки че сме във Варшавския договор, съветските съюзници са ни доставяли предимно стари танкове, друго оръжие и самолети от времето на Втората световна война. Как да си обясним тази внезапно възникнала щедрост?

Може би желанието на Вълчан войвода с неговото богатство да се създаде силна България се е сбъднало. Това, разбира се, не е потвърдено официално, ето защо остава в сила вероятната версия, че съкровището на Вълчан войвода не е разкрито до днес.

Отдавна съществува поверие, че под Синия вир край село Медведен, Котелско, в подводна пещера се намира голямо съкровище. То привлича цяла армия иманяри, но достъпът до него е почти невъзможен.

През годините 10 души са намерили смъртта си във водите на вира при опитите си да стигнат до съкровището. Последната жертва е на 10 ноември тази година. Варненец на 41 г. с водолазен костюм се спуска в пещерата, а друг го подсигурява с привързано стоманено въже. След като водолазът не се появил в уговореното време, приятелят му подал сигнал на 112. Пристигналият екип открил тялото под скалите на вира. Учудващото било, че въжето е като прерязяно и затова водолазът не е могъл да бъде изтеглен от този, който го е подсигурявал!?

Във връзка с отбелязването на 190-годишнината от рождението на Христо Георгиев (роден е през 1824 г.) отново се повдигна въпросът за неговото огромно състояние, както и това на брат му Евлоги. Трудно е да се допусне само от търговия и финансови операции да бъде натрупан такъв крупен капитал, който по пресмятания спрямо днешния курс при смъртта му през 1867 г. е възлизал на 23 млн., а брат му Евлоги е имал 26 млн. – една огромна за времето си сума. Нещо повече: за по-малко от 20 години състоянието на двамата се увеличава 95 пъти!

Едно на пръв поглед странно, но не и невъзможно обяснение е, че братята Георгиеви са се познавали с Вълчан войвода по времето, когато и тримата са пребивавали в Румъния. Стремежът и на тримата е да съдействат за освобождаването на България и да подпомагат възраждането й. Така че е напълно възможно Вълчан войвода да е дал на братята част от своето имане, за да го използват за тази цел.

Както е известно, братята Евлоги и Христо Георгиеви са дарители на средствата, с които е построен Софийският университет. Само за него те са дарили 1 млн. лв. (800 хил. за сградата и 200 хил. за парцела). Освен това са раздали още над 3 млн. лв. за болници, училища и за подпомагане на освободителното дело. Те умират, без да оставят преки наследници, защото не се женят. Подобно на съкровището на Вълчан войвода, голяма част от тяхното наследство не е намерено…

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *