Поради различни причини, на византийското владичество в България не се отделя много внимание, което дава възможност за подценяване на възможните последствия от него върху българския народ.
Потенциалната културна асимилация, макар и установявана чрез не чак толкова брутални мерки както по време на турското робство, също не е била никак малка. Опасността българите да загубят своя културен лик и стремеж към собствена държава е била огромна.
Всеки православен християнин може да стане император. Гръцкият език се ползва като универсален на територията на страната, но в интерес на истината, византийците не се изчерпват с гръцкия етнос, или гръкоговорящите. В един момент названието „грък” е било обидно, за голяма част от гражданите на страната, тъй като се е възприемало като синоним на езичник. Византия е теократична монархия, чиято водеща законна религия е православното християнство.
В края на VI и началото на VII век гръцкият език измества латинския като официален в империята. Администрацията както в столицата, така и по места, започва да борави изключително и само с този език. Въпреки всичко, Православието остава водещата сплотяваща сила, правеща от населението на империята един народ, който обаче се състои от различни племена, включително като език и традиции. Въпреки всичко, те са считани за част от византийската общост. Такива са дори православните християни, останали извън рамките на страната, като египетските копти, например. Те си имат местна църковна институция в лицето на Александрийската патриаршия.
Друг пример, от който могат да бъдат изведени сериозни изводи, касаещи потенциалните последици за българите, може да бъде даден с фригийците – древен народ, населявал Мала Азия и в последствие включен в границите на Римската империя. В древността те дори имат своя азбука, приличаща на гръцката, с която пишат на собствения си език. С течение на времето са гърцизирани и езикът им умира. Този случай може да бъде доста показателен за евентуалната съдба на българския народ при по-дълъг престой под византийска власт.
Друг факт, свързан с фригийския народ е, че от него произхожда Михаил III – кръстителят на княз Борис I. За него се твърди, че почти не знаел гръцки и ненавиждал елинистичните елементи във византийската култура – още едно доказателство, че този език и самосъзнание не са задължителни фактори при определяне на нечия принадлежност към византийското население. Трябва да се отбележи също, че е имало много императори и военноначалници, които са били арменци по произход. Те са владеели гръцки и това много ги е улеснявало, но не са били част от гръцкия етнически елемент.
Ето защо с попадането си в рамките на Византийската империя, българите са изключително близо до асимилация. Този период е свързан с още няколко парадокса. Единият е, че богомилите, срещу които яростно се борят владетелите на Първото българско царство, през цялото време се опитват да пробудят националния дух за съпротива срещу Византия. Освен това, не трябва да се забравя, че навярно най-голямо влияние върху решението на Асен и Петър да вдигнат българите на въстание, е отказът на императора да удовлетвори претенциите им за придобиване на поземлено владение. Те са били интегрирани във византийската система и са считали себе си за достойна част от имперската аристокрация.
Може би продължителността на византийското робство се е оказала недостатъчна, още повече, че и империята тогава е била в упадък. Властта й в българските земи(особено в северните) не е била чак толкова силна, поради постоянните нашествия на варварски племена. Навярно всичко това е забавило културната асимилация. В наши дни опасността, възникнала тогава за националната ни идентичност изглежда миниатюрна на фона на случилото се по-късно през вековете. Но в името на историческата истина този период трябва да бъде много сериозно преосмислен и да му бъде отделен доста повече от един урок в учебниците.