Градинари и тухлари – откривателите на големите български съкровища

Археолозите и иманярите не са откриватели на големите български съкровища. Те попадат само на отделни находки. Впечатляващото злато и сребро е изровено от градинари, тухлари и текезесари. Винаги случайно!




Първото събитие е в далечната 1799 г. Тогава у нас се преписва Паисиевата история, а из Европа се трудят български градинари. Подгонени от робското тегло, прославят майсторлъка на родното земеделие, пише в. „24 часа“.

Аспаруховото съкровище от Наги Сент Миклош.

Вълчетрънското съкровище. В центъра е тракийският кантарос, превърнат в свински лочник.

Снимка за спомен на братя Дейкови с панагюрското злато.

 

Апликация от Летнишкото съкровище

Рогозенското съкровище е обявено за находката на века.

На 3 юли братята Христо и Кирил Накови въртят мотики край банатското село Наги Сент Миклош. Паланката е в границите на Австро-унгарската империя, сега е в Румъния.

Маслен нос

Едната мотика удря на твърдо. Излиза някакъв метален съд, после се показват седем големи кани, овален поднос, четири чаши с тока за окачване на колан, две конусовидни чаши, две със столче, три купи с волски глави, две широки блюда, един ритон и дълбока купа.

Злато с тегло около 10 килограма! Братята подаряват съкровището на австрийския император. Той отвръща на жеста с парична награда и благороднически титли. Според българската археологическа наука съкровището е принадлежало на хан Аспарух.

Отново братя  изравят Вълчетрънското. На 28 декември 1924 г. Тодор и Никола Цветанови решават да превърнат в лозе нива край плевенското село Вълчетрън. Двамата заедно с други работници си плюят на ръцете и почват да обръщат чернозема.

В разгара на копането една лопата удря на терсене, както при Наги Сент Миклош. Селянинът натиска – мисли, че е камък. “Жълтее се нещо!”, сочи обаче съседът.

Между буците пръст се показва метален съд като супник. В него са пъхнати една голяма и три по-малки чаши. После излизат седем овални похлупака и още една джунджурия с трилистна форма. От земята са извадени 12 килограма и половина злато.

Лозарите не се сещат, че са намерили съкровище. “При откриването му – пише археологът Васил Миков – никой от тях не подозирал, че “супникът”, чашите и “похлупаците” са златни. Те помислили, че предметите са от “пиринч” и че са “нишан”, т.е. белег за заровено наблизо “голямо богатство”.

Вълчетрънци хвърлят съдовете и почват лудо копане наоколо. Търсят пари! Като им излизат мазоли, отчаяни се прибират в селото. За утеха всеки взема по някое “тенеке” от находката.

Тодор мъкне големия супник. Това е тракийски кантарос, изкован от 4,395 килограма злато с естествени примеси на сребро, мед и желязо. Стопанинът измива съда, забърква ярма и го поднася на прасето, което нямало свестен лочник.

Ритоните от Панагюрското ги вземат за свирки. Най-известното българско съкровище също е намерено от братоци. На 8 декември 1949 г. Михо, Петко и Павел Дейкови копаят глина за тухли край Панагюрище. Вместо лепкава кал вадят злато. Тракийски царски сервиз от девет съда с тегло над 6 килограма.

Откривателите обаче ги вземат за музикални инструменти. Тръгват по кръчмите и надуват ритоните като свирки. После влизат при Стефан Калпаков, председател на околийския народен съвет. Той вика музейния работник Петър Горбанов.

“Това е голяма работа!”, заявява специалистът и съобщава в Пловдив и София. Започват митарствата на съкровището, чиято диря понякога е тъмна. Днес наследниците на Дейкови съдят институциите. Чия собственост е шедьовърът, каква е стойността му и къде се намира оригиналът, питат те.

На Луковитското попада орач, овчари вадят Летнишкото. Луковитското съкровище е тракийска реликва от втората половина на IV столетие преди новата ера. Състои се от 15 сребърни съда, принадлежности за конски амуниции и апликации с животински мотиви и стилизирани ездачи, повечето позлатени. Изровено е от местен орач през 1953 г.

Десетилетие по-късно овчарите в ТКЗС-то на село Летница удрят първата копка на нов подслон за стадата. От основите се показва бронзов съд, пълен със сребърни предмети, отчасти с позлата. Скришом си ги поделят.

Намира се обаче издайник, който съобщава на музея в Ловеч. Чобаните са пребъркани, каквото може е събрано. Това съкровище също е от IV век преди Христа. Крайно интересен е цикълът за подвизите на тракийски герой в група апликации.

Багерист открива най-старото злато. През 1972 г. багер захапва Варненския халколитен некропол в покрайнините на морската столица. Пръстта е омешана с лъскави предмети. Багеристът, челник в съревнованието, ги прибира в кутия от обувки. Родителите му обаче се оказват патриоти и алармират директора на музея.

Археолозите разкриват 294 гроба с повече от 3000 накити и украшения от 24-каратово злато. Общото им тегло е над 6 и половина килограма. Те са с изключителна стойност не само за нашата, но и за световната история.

Датирано в края на V и началото на IV хилядолетие преди новата ера, това е най-старото обработено злато на планетата.

И трактористите имат заслуги. Боровското съкровище е от V и IV век преди Христа. Три ритона, каничка и купа от сребро с позлата поразяват с изяществото си. Върху тях са гравирани надписи, свързани с тракийския цар Котис I.Открито е през 1974 г. от тракториста Трайчо Стоев в землището на русенското село Борово. При оран неговата машина вади на светло античните предмети.

През пролетта на 1978 г. се прославят и колегите от АПК-то в Преслав. Една свежа утрин кооператорите виждат пръснати из полето златни предмети. Става ясно, че още миналата есен селскостопанските машини са ги извадили и разпилели по чернозема.

Преславското е средновековно съкровище от над 120 накити и други артефакти. Изработени са между III и X век в Константинопол и българската столица.

Рогозенското е най-голямото съкровище. От сребро с висока проба са изковани 165 съда, някои са позлатени. Направата е на различни места по различно време между края на VI и първата половина на IV столетие преди новата ера. Съкровището тежи около 20 килограма.

Негов откривател е Иван Димитров от врачанското село Рогозен. Есента на 1985 г. той си прекопава дворното място и вади антична посуда за цяла сватба. Бай Иван не съобщава за находката не от алчност, а от страх, че археолозите ще му съсипят посевите.

През януари следната година родолюбието надделява над зеленчукопроизводството и откривателят се изповядва пред кмета. С цената на похабената реколта археолозите вадят още 100 предмета. Рогозенското съкровище е обявено за находката на века.

Двама народни отмъстители са хайдутували по море Маслен нос. Двама български войводи са развявали хайдушки байрак над морската шир. През 1841 г. Ангел войвода завладява параход в Мраморно море. В своя стенен календар за 1875 г. Христо Ботев го канонизира. Срещу датата 30 ноември е отбелязано: “Андрей апостол первозвани и св. Анг. войвода”.

Другият морски харамия е Вълчан войвода. Неговата флотилия от хайдушки гемии връхлитала и плячкосвала турските галери. Част от парите Вълчан раздавал на бедните, другата заделял за подготовка на въстание. Народът е обезсмъртил подвизите му в песен:

Вълчан с гемия плуваше

и си на турци мъстеше…

Родом от лозенградското село Паспалево, Вълчан води дружина в края на XVIII и началото на XIX век. Висок, едър, с дълга черна коса, с гайтанлии мустаци и светли гълъбови очи – така го портретуват старите хроники.

Неговите хайдути правили засади по пътя Цариград – Виза – Силистра, откъдето минавали богатите търговски кервани. Действали и на север от Стара планина, чак до Дунава. Според преданието при Вълчан отишъл поп Мартин войвода, когато жена му била отвлечена от русенския паша. Двамата отмъстили на насилника.

По море харамиите контролирали района между Кюприя (Приморско) и турското пристанище Мидия. Дебнели в затулените заливчета, изскачали изневиделица и превземали корабите. Вълчан използвал за капан уникално “зловещо хоро”. При буря неговите юнаци наклаждали на висок бряг огън и почвали да танцуват около него. Телата им пресичали светлината и откъм морето тя наподобявала фар.

Изпадналите в беда кораби се заблуждавали, засядали в пясъка или се разбивали в скалите. След това било лесно…

Златото войводата криел в тайник при Зейтин бурун, сега Маслен нос. Той е северно от Приморско, част от най-източния ръкав на Странджа планина. Седем казана с жълтици, три медника с бели пари и още един с цванчове чакат да излязат на светло. В отделно ковчеже са накитите и брилянтите.

В “личния тефтер” на войводата е описан пътят до съкровището: “При Зейтин бурун на местността Бакаджик има две змии със сплескани опашки. На едната на опашката има кръст, а на другата топуз. Тази, която е с кръста, гледа на един камък като войник и войникът отгоре има паланци сарафски (теглилка за злато). От него на 6 крачки има черен камък, като бивол да лежи, и на него заграден кръст, той е белегаът. А другата змия гледа на…”

Тук ръкописът прекъсва, за да опази тайната от алчни очи. Продължението следва във втория том на тефтера, който още не е открит.

Добави коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

×