Траките винаги са били обект на интерес от страна на археолози, историци и обикновени хора. Културното наследство, което са ни завещали е необозримо, а това че непрестанно се откриват нови и нови находки, всъщност ни доказва колко малко знаем за тях – за техния бит, за обичаите им, за това къде какви племата са живяли или как са изглеждали траките. Предлагаме ви откъс от „Траките”, с който да се пренесете в техния свят и да се запознаете с някои малко известни факти от живота им. Съдове от гръцка рисувана керамика бяха открити през 2005 г. край Симеоновград, в могила на знатен тракиец от V в. пр.Хр.
Известно е в кои територии са живели най-големите и дълголетни тракийски племена. Но тяхната “политическа карта” неизбежно е приблизителна и условна. Компания древнотракийски младежи и девойки – по някакъв фантастичен пряк път – се озовава на днешен български площад. Или в дискотека. Изящно украсен наколенник на трибалски аристократ от началото на IV в. пр.Хр., открит във Враца. Подобни доспехи са били изключително скъпи. Те разказват за елит, който държи в ръцете си големи богатства и власт. Много племенни вождове вече се именуват царе
Ако са изкъпани и тихи, ако са пременени в дънки и тениски, те едва ли биха привлекли любопитни погледи. Защото външно не се различават особено от нас, днешните българи, колкото и да сме „разнообразени” от много векове бурна история. Над 1 кг тежи този сребърен съд за напитки, украсен с позлата. Той е от V в. пр.Хр. Открит е край село Дуванлии, Пловдивско. Впрочем в не един и двама нашенци тракийският ген сигурно е останал по-силен и от славянския, и от прабългарския, и от всички други. След броени години тези „белези” ще могат да се изследват с голяма точност.
Траките са били с европеидни черти. Принадлежали са предимно към два расови типа, които антрополозите наричат динарски и средиземноморски (медитерански). Накратко казано, „динарците” са подчертано високи (среден ръст при мъжете 1,74 м), с тесни лица, които изглеждат грубовато, често със закривен нос, с тъмни очи и с леко мургава кожа. Средиземноморският тип е много по-разнообразен, като за нашите земи изглежда е характерна неговата „грацилна” разновидност – нисък или среден ръст, по-тънки кости, сравнително малка глава, мургавина. Но какво освен антропологичните класификации позволява да предположим, че са изглеждали като нас? Елинските летописци разказват много за нравите и обичаите на траките. Но те не са ни оставили почти нищо за техния физически облик (ако не броим беглото и несигурно сведение, че били руси или червенокоси, със светли очи). Най-простото обяснение за такъв пропуск е, че между самите тях и съседите им не е имало такава разлика, която да им направи впечатление.
За такова сходство свидетелстват и материалните следи. Тракийски лица, макар не много, а и не много ясни, ни гледат от фрески, скулптури, монети. И в тези изображения някой от нас би открил двойник на свой приятел, братовчед или пък познат от казармата. Така е и със скулптурния портрет на знатна тракийка, погребана там, където днес е Враца. Той е изработен по костни останки и навява мисълта: „Би могло да е момиче от съседния клас”. Опитаме ли се обаче да видим тези „наши хора” в техния отдавна отминал истински живот, долавяме само мъглява пъстрота. Винаги е така, щом надничаш в далечното минало. Траките обаче са особено „неуловими” за такова надничане, въпреки че учените – и най-много българските – са натрупали изумителни количества информация, прозрения и догадки за тях. Общата ни представа неизбежно е изменчива и смътна; тя постоянно се изплъзва, за да се върне винаги различна – досущ като шарките, които рисуват многоцветните стъкълца в калейдоскопа.
ДЕСЕТКИ ПЛЕМЕНА
…носят много имена, всяко племе според страната си, но имат приблизително еднакви обичаи.
Херодот
Цяла Тракия се състои от двадесет и две племена и може да свика, макар и да е твърде изтощена, петнадесет хиляди конника и двеста хиляди пехотинци…
Страбон
Със сигурност не са били само 22, били са може би 3–4 пъти повече. Множеството тракийски племена често воювали помежду си и щом едно от тях надделее и завладее територията на друго, обикновено изчезвало и името на победените. Понякога цели племена се преселвали в нови земи. В други случаи пък племената в един район се обединявали в по-големи съюзи или държавни обединения (това на одрисите е само най-мощното измежду тях) и с времето отделните им имена отстъпвали на общото.
Така племенната картина непрестанно се меняла. А поради непълните и често не особено достоверни данни, които са достигнали до нас, тя не може да бъде възстановена в подробности за нито една историческа епоха. Заради всичко това днес знаем имената само на част от тракийските племена. За планинското население на Родопите са известни различни названия, но на древните автори най-силно впечатление са правили бесите. На висок връх в техните земи се намирало прочуто в древността светилище на Дионис. Планинците били храбри, сръчно въртели меча и така отстоявали своята независимост.
Южните склонове на Родопите и крайбрежието на Егейско море обитавали племената сапеи, бистони и кикони. В „Илиада” киконите са посочени като съюзници на троянците. В „Одисея” пък Омир разказва за киконския жрец Марон, който дарил спрелия на тракийския бряг Одисей с божествено вино. Диря в летописите са оставили племената в Югозападна Тракия. Районът на горното течение на р. Стримон (Струма), западно от днешния град Перник, бил територия на агрианите, които имали царе през IV в. пр.Хр. Тяхната елитна лека пехота участвала в походите на Александър Велики и била високо ценена от македонския цар. В Кюстендилско се разполагали дентелетите, в района на Благоевград – медите, около Петрич и Сандански – синтите.
Царства
Сред по-важните племена покрай долното течение на Стримон, близо до Егейското крайбрежие, са едоните, бисалтите и одомантите. Още в началото на V в. пр.Хр. един от вождовете там сякъл тежки сребърни монети с името и титлата си: „Гета, цар на едоните”. Херодот разказва, че в Гръко-персийските войни (в края на VI и първата четвърт на V в. пр.Хр.), минаващият през Тракия с огромната си армия Ксеркс заповядал всички местни племена и градове да дадат войски за похода срещу Елада. Царят на бисалтите отказал и се оттеглил в планините. Но шестимата му синове, жадни за слава, пренебрегнали забраната му и тръгнали с персийците. Когато всички се върнали живи и здрави, баща им за наказание ги ослепил.
Траки населявали и района между долното течение на р. Хеброс (Марица), масива на Странджа и бреговете на Черно и Мраморно море чак до Босфора. Херодот поставя тук племенната група на тините, а по-късно се налага името на астите. В Северозападна Мала Азия пък след Троянската война се преселили витинците, които от IV до I в. пр.Хр. имали силно и богато царство и, пак според Херодот, били родствени на тините в Европа. В днешна Северна България, западно от р. Искър, се е ширило голямото и войнствено обединение на трибалите. Негови царе от IV в. пр.Хр. са забелязани от античните летописци. В 375 г. пр.Хр. трибалите стигат в грабителски поход чак до Егейското крайбрежие (над 300 км на юг!), където опустошават околностите на Абдера. По-късно нанасят поражение на македонския цар Филип II, а в 335 г. устояват на наказателния поход на Александър Велики, който накрая сключва мир с царя им Сирмос. В земите на трибалите са открити великолепните гробни находки от Враца, както и голямото сребърно съкровище от с. Рогозен.
В Централна Северна България, между трибалите и гетите (силно и многочислено племенно обединение в Лудогорието и Добруджа), се налага името на мизийците (мизите). Това става едва при римското проникване, но тези земи са били населени много по-рано, за което съдим например по сребърните съкровища от Луковит и селата Летница и Борово (IV в. пр.Хр.). Когато в началото на I в. сл.Хр. земите край Долния Дунав са присъединени към Римската империя, новосъздадената провинция получава названието Мизия, което използваме и днес. В историята са шествали и сердите, дали старото име на София – Сердика. Най-силни измежду тракийските племена на север от Истрос са дакийците, които обитават Южните Карпати в днешна Румъния. (Наричат ги още даки, румънците ги ценят в своето историческо наследство и в тяхна чест „румънското рено” е кръстено „Дачия”.) През I в. сл.Хр. царството на дакийците дава юначен отпор на агресивния Рим. Водени от храбрия си цар Декебал, те се бият самоотвержено и едва в началото на II в. са победени, а земите им са превърнати в римската провинция Дакия.
Много от племената в централните области на Тракия (Горнотракийската низина, Подбалканските полета, долното течение на Хеброс) попаднали още през V в. пр.Хр. под властта на одрисите и не са оставили самостоятелна историческа диря. Обаче за самото Одриско царство, обхванало и земите, които днес наричаме Тракия, знаем доста. То е било силно, много богато и е процъфтявало над 200 години. За него, за царете и династиите, които са го управлявали, ще прочетете повече от с. 130 нататък.
ТРАКИЙСКИ ПИРАТИ
Но от всичките тези войни не излиза ли, че траките са си падали по грабежа? Определено да. Но те не са били единствените с тази склонност. Изобщо грабежът има значителна роля в Античността, пък и почти в цялата история на света. Случвало се е древните траки да грабят и по море и да плячкосват острови и крайбрежни селища. В цели 40 тома е написал през I в. пр.Хр. своята „Историческа библиотека” Диодор от Сицилия. До наши дни са достигнали 15, което също не е малко. А няколко реда от тях остават сериозна главоблъсканица за учените, които изследват Древна Тракия.
След Троянската война, разказва Диодор, няколко народа поред са налагали свое господство в Егейско море, своя таласократия (от гр. море и управление). Той дори знае точната продължителност на тези периоди, което е чудно, тъй като държи перото хиляда години след събитията. Таласократията на траките, твърди гръцкият историк, е продължила 79 години. Легенда! – отсичаха доскоро повечето учени. Тя според тях само показва какво впечатление са правили на древните гърци мащабните тракийски преселения в района на Егейско и Мраморно море. Такова движение е факт и даже е документирано върху днешните географски карти – например в името на остров Самотраки, долу-горе по средата на морския път между устието на р. Места и Троя. Та ето затова Диодор бил записал траките редом с доказано мореходни народи като египтяните и финикийците.
Изследвания от последните 20–30 години подсказват, че тракийска таласократия и пиратство наистина е имало. Големият български историк Александър Фол (1933–2006) дори нарича „вътрешно тракийско море” Пропонтида (Мраморно море). Любопитно свидетелство за развитите мореплавателни умения на траките в края на II и началото на I хилядолетие пр.Хр. са част от разнообразните каменни котви, открити на дъното около Несебър, Созопол и другаде по Черноморското крайбрежие. Пиратите са оставили спомен и в запазена легенда за Наксос, един от егейските острови, заселени първо от траки. Там имало цяла династия опасни морски разбойници – Ликург, Бутес, Хекетор и други. Разбойничеството си е разбойничество, обаче историята на света показва, че племена и племенни съюзи, които са разчитали само или предимно на грабеж, не са стигнали далеч. Може да са били най-мощните и най-страшните, но са повяхвали за няколко десетки години, най-много за век-два. Така че забележителното дълголетие на тракийската народност говори и за нормална, здрава, що-годе мирна икономика. А по онова време тя неизбежно е свързана със земята и стадата. Ако наречем териториите, заети от траките, „страна”, тя си е била селска страна – обитавана преди всичко от селяни.
БЛИЗО ДО ЗЕМЯТА
Тракийското селско момче неизбежно се е запознавало с лъка и късия меч почти едновременно с ралото и стадото. Действителността го е налагала – във времена на несигурност и насилие, когато човешкият живот не е струвал кой знае колко. За обичайното тогава всекидневие на полумир-полувойна говорят остатъците от каменни крепости край селата, а и далеч от тях. Строяли са ги на възвишения или естествено защитени места, за да се крият там заедно със семействата, добитъка, храната и покъщнината от малките си домове, когато се зададе поредната лавина изгладнели грабители, обикновено също траки. Щом опасността отмине, селяните – все така постоянно нащрек – са можели да се върнат към нивите.
Правени са опити да се изчисли колко пшеница е раждал един декар от днешните ни земи около средата на I хилядолетие пр.Хр. Долната граница е 40 кг/дка (при слаби почви) – твърде малко, като знаем, че за посев са били нужни 20–25 килограма. „Върхът” на предположенията е към 150 кг/дка – смайващо много, защото това е добивът в лоша година в някои райони на днешна България. Види се неслучайно Омир възпява „тлъстопочвената Тракия”. Във всеки случай в IV в. пр.Хр. одриският цар Котис I с успех е облагал всяко селско домакинство с данък от 3 медимни жито (3 крини по 52,2 л, т.е. общо към 125 кг зърно).
За целта той наредил да се засеят допълнителни площи. Земя за оран по онова време често са отвоювали от горите – с огън и разчистване на овъглените коренища. В по-големи мащаби обаче това се практикува едва след като римляните завладяват Тракия в I в. сл.Хр. Освен пшеница са сели ечемик, ръж, просо. Произвеждали са лен и коноп, както и различни плодове и зеленчуци. На особена почит обаче се е радвало лозарството – привързаността на траките към виното (по тяхному „зелас” или „зила”) е пословична. Древните гърци смятали Тракия за родина на бога на виното и веселието Дионис. По „руйното вино” си пада и българинът, но той вероятно не би могъл да се мери с честите и буйни пиршества на древните траки, особено на по-заможните. Красиви и разнообразни са били техните съдове за наливане и пиене. Археологическите находки говорят още, че в Тракия често са вкусвали и вносно, гръцко вино.
От ечемик пък тракийците приготвяли питие, наречено „брютон”. За вкуса му можем само да гадаем. Но тъй като модата на високоалкохолните напитки поема по света едва преди около 800 години, то не ще да е приличало на водка. Би могло да е било нещо като боза, хлебен квас, а най-вероятно като бира (позната още на шумерите и египтяните, около 2–3 хиляди години по-рано). В Древна Тракия са отглеждали добитък, какъвто е познат и днес – овце, кози, свине, говеда. А тяхната специалност, която е правила най-силно впечатление на съседите им, била коневъдството. Същевременно ловът и риболовът запазвали важното си значение за прехраната. Така впрочем е било във всички общества от онази епоха. За лова древните гърци са си „назначили” и специална богиня – Артемида (в римската митология Диана).
*Източник: 24 часа.