За това как е възникнала идеята за надгробния паметник на Димчо Дебелянов в Копривщица бях публикувал статия в брой 40-и от 3 октомври 1989 г. на в. „Пулс”. Поводът беше 100-годишнината от рождението на скулптора Иван Лазаров, който (не знам дали е уместно да се употреби тук изразът „ирония на съдбата”) е роден на 2 октомври 1889 г. – датата, на която Дебелянов загива на фронта през 1916 г. По-различен и обогатен, същият материал поместих във в. „Литературен форум” в 23-и брой от 15-21 юни 1994 г. – поводът беше 60-годишнината от откриването на надгробния паметник на Дебелянов.
На научна конференция в Копривщица, проведена на 28 март 2007 г., същата като моята теза разви литературният историк, критик, изследовател и преподавател акад. Михаил Неделчев, което за мен е още едно доказателство, че тя е резонна, макар че според някого тя може би изглежда като чукане на отворена врата.
В бр. 12 от 29 март т. г. във в. „Словото днес”, издание на Съюза на българските писатели, бяха поместени материали, посветени на 120-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов. За моя голяма изненада (изненада, защото вестникът се списва от литератори, които би трябвало да знаят добре фактите), в една от публикациите бяха допуснати две неточности. На последаната страница в текст под снимка на надгробния паметник е написано следното: „Копривщица, домът на поета с паметника на майка му, скулптор Андрей Лазаров”.
Грешката с името на скулптора отдавам на смесването на имената на Андрей Николов и Иван Лазаров. Другата обаче е по-важната. Въпросът е дали наистина е „погрешна грешка”, или е „вярна грешка”, според популярния израз. Неслучайно и доц. Неделчев каза в Копривщица (доколкото си спомням заключителните му думи), че „копривщенци няма защо да се притесняват, че надгробният паметник на Димчо би могъл да изглежда бутафорен”.
Като уредник на музея през 1977-1980 г. трябваше да имам отговор на този въпрос, защото сред музейните посетители има една „порода” хора, които разглеждат всеки предмет и прочитат всеки ред от експозицията; ако има някоя допусната неточност, те тутакси я забелязват и веднага почват да питат.
Те забелязват например, че майката на Дебелянов е починала на 8 октомври 1913 г., т. е. три години преди поета.
Както е известно, подпоручик Дебелянов е погребан на 3 октомври в двора на българската църква в Демир Хисар заедно с падналите в сражението предния ден още неколцина български офицери.
Петнайсет години по-късно по инициатива на литературния кръг “Живо слово” тленните му останки са пренесени в България и препогребани в родната Копривщица. Всичко това е достатъчно добре известно, макар че е редно да се открои проявената тогава от българските власти политическа, дипломатическа и военна (в осъществяването на пренасянето взема участие и тогавашното Министерство на войната) активност, в основата на която обаче стои инициативата на едно чисто гражданско сдружение.
Приятелите на Дебелянов от споменатия литературно-художествен кръг решават на гроба на вече знаменития и любим на млади и стари поет да бъде издигнат и подобаващ надгробен паметник. Те поканили добилия широка известност по това време скулптор Иван Лазаров (професор от 1924 г.), вече създал пластики, наречени от Сирак Скитник “силни късове глина”, като “Те победиха”, “Прокудени македонки”, “До Чаталджа и назад” и други.
Иван Лазаров, който също много ценял Дебелянов като поет, споделя пред приятелите си, че иска да направи “нещо по-различно”. Не случайно паметникът е готов и открит едва през 1934 г. Проф. Лазаров посещава многократно Копривщица, препрочита стиховете на Дебелянов, разговаря с местните хора, разглежда града. И не бърза, защото нито една от хрумналите му идеи не го задоволява в достатъчна степен.
Писателката Фани Попова-Мутафова и съпругът й архитект Чавдар Мутафов наемали всяка година през летните месеци къща в Копривщица. Често им гостувал там и Иван Лазаров. Веднъж, връщайки се от разходка, скулпторът видял стопанката на къщата баба Лила Паралеева да седи на прага на портата, подпряла глава на ръка и унесена в мисли. (Тя също била изгубила съпруг и син във войните. За това ми е разказвал внукът на баба Лила Христо Царвулджиев).
“Ето това ще бъде паметникът на Димчо”, възкликнал Иван Лазаров и помолил Фани Попова-Мутафова да направи снимка, но баба Лила не се съгласила. “Сюжетът” обаче се бил врязал дълбоко в паметта на скулптора, а баба Лила все пак приела да позира.
Тя обаче скоро се споминала и Иван Лазаров трябвало да търси друг модел. Избрал баба Лала Душкова. Очевидно е, че скулптурното изображение прилича много повече на модела, отколкото на родната майка на Димчо – Цана Илиева-Ибришимкойчова.
Сега е време да припомним, че тя умира през 1913 г. във Враца – три години преди своя син. Това е първото “отклонение” на Иван Лазаров от житейската правда.
Колкото до изсеченото в камъка двустишие
“…и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете…”,
то е от стихотворението “Тиха победа”. Според цитата излиза, че майката на поета го очаква да се върне от фронта. Но в стихотворението всъщност става дума за майката земя, за земните недра, които “тъй властно мамят и зоват”:
– Ти наш си, наш си, твоят дял
е дълг на хрупкавия злак –
земята-майка опознал,
при нея да се върне пак.
Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
Иван Лазаров е “пренебрегнал” съвсем умишлено житейските факти, за да създаде символ, който, дори и да се приеме еднозначно и достоверно, е по-достоен и правдоподобен за гроба на Димчо Дебелянов от всякакво друго скулптурно изображение.
Същевременно е постигнат и друг ефект: обобщението, образът на Майката, която напразно чака своя син да се върне от фронта. Ако се добави и фактът, че Димчо има друг стих, който гласи „…да те присрещне старата на прага…” (от елегията „Да се завършеш в бащината къща”), незапознатите с житейските факти биха могли наистина да приемат, че майката на Димчо го е надживяла и го очаква да се завърне от фронта. Още повече добре известно е, че мнозина от големите български поети умират млади и майките им действително са ги надживели.
Ето това многократно съм разяснявал пред по-любознателните посетители на музея, но и днес не знам кое е по-важно: „истината” или „измислицата”, след като въздействието на скулптурата е изключително само по себе си, независимо от нашите предварителни познания, нагласи и представи. И посветените в „тайната”, и неизкушените оценяват по достойнство Иван-Лазаровото постижение.
Пак по времето на моето уредничество имах възможност да се запозная със сръбския скулптор емигрант Георги (Джоката) Радивоевич, автор на барелефа на Дебелянов, който сега се намира в близост до двора на църквата „Успение Богородично”, където е гробът на Дебелянов. Той сподели с мен следното: „Аз поразкрасих малко Димчо. Той е бил по-пълен, кръглолик. Затова е обичал да се снима повече в профил. Ето защо поизточих малко лицето, удължих брадата, сведох погледа надолу. Доволен съм от работата си”.
Тогава пред мен изникна въпросът докъде може да се простира правото на измислица и творческа инвенция, когато обектът на творчеството е съвсем реален и конкретен. Нямам точен отговор, но явно само голям талант може да се позволи подобни „своеволия”. Той може сам да прецени с какво да се съобрази и какво да пренебрегне. Там границата между истинското и измисленото е съвсем тясна, там несъгласието не украсява действителността, а я задълбочава и й придава повече смисъл. Може би точно разликата между истината и измислицата трябва да наричаме изкуство?
В крайна сметка твобрата на Иван Лазаров доказва, че художествената измислица може да бъде правдоподобна до такава степен, че да илюстрира парадоксалната наглед теза на Оскар Уайлд, която той е развил в някои свои творби. Според него не действителността е, която поражда изкуството, а обратното – изкуството е, което поражда действителността.
Материалът е на Славимир Генчев и е публикуван във fakel.bg.