Ива Русинова е единствената дрифт състезателка в България. Учи се да кара още на 14-годишна възраст на първата семейна кола – Лада Самара, но истинската ѝ страст към автомобилите се ражда, когато взема книжка и е само на 18 г., съобщава БНТ.
„Моите родители, разбира се, ми бяха купили автомобил, с който да се движа по улиците. Той беше такъв като този – Subaru Impreza, но съвсем обикновен сериен автомобил, който дори не е с турбо, а атмосферен. Аз, разбира се, нищо не знаех и не разбирах от автомобили и марки автомобили и си го карах 2-3 месеца така. След това от чисто любопитство реших да проверя в Google каква е тази кола, която карам. И когато написах Subaru Impreza, в Google излязоха снимки от рали шампионати, от WRC, на сняг, на макадам, от рали и си казах: “Леле! Аз каква кола имам! Не съм знаела! Сигурно щом и те могат и аз мога!”, разказва Ива Русинова.
Тогава отишла на Витоша и се оказало, че колата ѝ може, но самата тя все още не е усвоила умението да кара по начин, който да е безопасен. “Още с първото ходене ударих колата челно в едно дърво. Всъщност ударът беше доста сериозен, защото цялата предница на колата липсваше. И точно това е нещото, което всеки един от нас, като под нас имам предвид моите колеги, които се занимават с автомобилен спорт, апелираме към всички останали да не правят тези неща, защото така както ние сме били малки и глупави и не сме разбирали и не сме имали информация, защото преди 7-8 години, когато това се случваше, нямахме такава информация каквато в момента имат младите. Апелираме към тях просто да внимават и да разберат, че това нещо не е за по улиците. Нека да се обърнат към някой от нас. Ние винаги ще бъдем щастливи да им помогнем, да им обясним. Ако имат желание да подготвят техен автомобил, да заповядат при нас на писта или на някакъв тип състезание, независимо какво е то, и там да се учат.”
Веднага след катастрофата родителите ѝ взели колата с обещание, че скоро няма да получи отново автомобил от тях. Ива обаче вече била опитала вкуса на адреналина и била твърдо решена сама да си купи състезателен автомобил. Започнала да работи на бензиностанция. “През това време, понеже тогава учех за медицина, исках да ставам лекар. Последните два месеца от 12-ти клас се отказах заради това, което стана и новата тръпка в главата ми. Влязох ей така от обща култура. Влязох да уча икономика в УНСС, за да са разбира се нашите доволни, защото нямаше как да им кажа “ами сега ще ставам състезател, няма да ставам лекар”. Беше твърде голям шок за тях.”
Успява да си купи първата състезателна кола за дрифт, с която слага старт на кариерата си. Бързо след това модифицира и следващ, още по-подходящ автомобил. В този период отива за пръв път на европейски шампионат. “Като още от първото ми отиване, реално първото ми състезание с такава кола, взех 10-то място, мисля, че към петдесетина състезатели от цяла Европа, което за мен беше много позитивно, много надъхващо. Казах си, че от мен би станал пилот с известно количество тренировки и една голяма сума пари за кола.”
Казва, че родителите ѝ винаги са се страхували за нея, но самата тя не се измъчва от такова чувство. “За собствения си живот и до ден днешен не се притеснявам, което може би не е много добре. Много често казвам, че се чувствам безсмъртна. Може би съм от хора, които нито мислят за смъртта, нито е притесняват от нея.”
Адреналинът, който изпитва на пистата не само, че не я плаши, а дори напротив – кара я да се чувства истински щастлива. Смята обаче, че най-истинските усещания се постигат на именно там. “По улиците не съм се състезавала и не мисля, че това има общо с адреналина. Моята теория е напълно различна за това нещо и тя е следната – че просто тези, които го правят го правят, не защото много им се кара, не защото изпитват невероятно удоволствие от управлението на автомобила, колкото от това, че в голяма част от случаите просто искат да се докажат, да се покажат пред някой, пред приятели, пред приятелка, пред момичета. Няма значение пред кой.”
Запитана, освен автомобилите, какви други страсти има и какво обича да прави, Ива отговаря: “Ами, много неща. Толкова са много, че не знам как ще ми стигне животът, за да успея да правя всичко, което обичам. Освен автомобилите, науките като физика, биология и химия са ми още от дете голяма страст. Аз затова още от 7-ми клас реших, че ще уча медицина и не само, че го реших, а го направих, защото още в 8-ми клас започнах да ходя на всички курсове, на които ходят студентите в Медицинска академия.”
Ходела с тях на лекции, изпити, практики, дори и на аутопсии. “Другото, което обичам да правя, е да свиря на китара, обичам да пиша стихове. Даже наскоро се замислих, че са станали повече и дали случайно да не издам някакъв малък сборник с мои стихове.”
Пише само тъжна поезия, но се определя като усмихнат и много позитивен човек – мрази да се чувства зле. “Винаги търся начин, по който ще се почувствам по-добре. Дори и да е това да изляза някъде с колата и да се кача някъде в планината и да гледам и да медитирам или каквото и да било. Винаги ще намеря начин, по който да изляза по най-бързия начин от това състояние.”
Избрала е България, защото мисли, че това е държавата на неограничените възможности. Не обича човешката завист и ѝ се иска по-често да среща хора, които умеят да градят с това, което имат, с такива, които се възхищават, но не завиждат. Когато я попитах, кое е нещото с, което тя самата най-много се гордее, не мисли дълго. “Ами смятам, че това, че съм добър човек.”
Целта ѝ е, освен да се съхрани като такъв човек и да продължава да прави това, което обича, но с усмивка се опасява, че заради зодията си близнаци, на всеки 2 дни това, което иска ще се променя. “Пожелавам на всички хора наистина да правят това, което обичат, защото това е единственият начин светът да стане по-добър.“