Християнин ли е бил кан Омуртаг?

 „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години.“1

Търновски надпис на кан Омуртаг

Кан Омуртаг – начало на управлението

В българската историография и в изворите, които имаме, българският владетел кан Омуртаг е представен като пряк наследник на кан Крум (802-814). Макар днес малко историци да поставят под въпрос прякото унаследяване на престола от Омуртаг, то в предишни години в историографията се поставяше тезата, че преди българския кан да седне на престола на него са се изредили трима владетели.

В изворите се говори, че в периода 814-816 г. управляват Дукум, Диценг и Цог. Оттук историците започват да търсят ролята на тези трима управляващи, като едни ги определят като военачалници от Крумовото управление, други казват, че са канове, които се изреждат за кратък период от време, а трети смятат, че те са регенти, които по-късно Омуртаг унаследява. Зад всички посочени тези днес по-скоро се приема мнението на Васил Гюзелев, че кан Омуртаг наследява баща си веднага след неговата смърт.

Омуртаг застава на канския престол през 814 г. Неговият баща му завещава една огромна по територия държава, която има множество вътрешни проблеми. Поради тази причина ще видим, че Омуртаг ще концентрира своето управление в борба и изкореняване на тези вътрешни проблеми и ще продължи централизацията на българската държава, започнала още по времето на Крум.

През лятото на 814г. българският владетел отхвърлил мирните предложения на император Лъв V Арменец (813-820 г.) и през есента на същата година византийската и българската армия се срещнали в околностите на крепостта Бурдизо, където българите претърпели огромно поражение, а Омуртаг се спасил „благодарение на бързия си кон“.

Претърпял загуба българският владетел започнал мирни преговори и през 815 г. бил сключен т.нар. „30-годишен мир“. Част от клаузите на този мир се намират в Сюлейманкьойския надпис съхраняван понастоящем в Археологическия музей в София.

Тридесетгодишният мир бил възобновен през 820г., когато на императорския престол във Византия застанал Михаил II Балба (820-829 г.).

Освен споменатите военни действия, които кан Омуртаг води с византийците, след подновяването на мирния договор през 820г. българският владетел води действия в подкрепа на Византия. Те са свързани с бунта на Тома Славянина, който през 821 г. обсадил Константинопол. През октомври 823 г. канът се отправил към Константинопол и се установил на лагер при Хераклея заедно със своята войска. Тома Славянина потеглил срещу войската на Омуртаг, но при сблъсъка бил напълно разбит, а българите се върнали с голяма плячка от неприятеля.

През 824 г. Омуртаг води военни действия срещу хазарите и разширява североизточната граница до р. Днепър. На северозападната граница обаче българският владетел се сблъскал с по-сериозни проблеми. Тази граница населявали три славянски племена – тимочани, абодрити и браничевци, които около 818 г. се откъснали от българската държава. Славяните искали помощ от франкския император Людовик Благочестиви (813-840 г.), като условието им било да се присъединят към територията на неговата империя, но да запазят племенното си самоуправление. Този техен ход бил породен от продължената от Омуртаг политика на централизация и стремеж да ликвидира славянското самоуправление, като по този начин обедини държавата в единно цяло. През 824г. Омуртаг изпратил пратеници при франкския император, но умишлено владетелят на франките бавел преговорите. През 827 г. българският флот се появил по бреговете на р. Драва „и с огън и меч наложил отново българската власт по тези места“.

Както вече споменахме кан Омуртаг продължил процеса на централизация на българската държава, започнал още по времето на Крум. Омуртаг не напразно е наричан „кана-строител“. При неговото управление налице е грандиозно строителство започнало с възстановяването на опожарената през 811г. българска столица Плиска. Омуртаг строи нов кански дворец с тронна зала. За това ни дава информация Чаталарският надпис:

От строителната дейност на българския владетел са останали каменни надписи – Чаталарски, Търновски, Сюлейманкьойски. След обновяването на българската столица освен нов дворец е построен езически храм, а градските укрепления са били обновени.

Множество от действията на кан Омуртаг ще бъдат разгледани по-надолу, тъй като те са пряко свързани със същността на темата. Няма как да обгърнем в цялост вътрешната политика на българския владетел, а и не това е идеята на настоящия труд. С него трябва да си поставим за цел да намерим изворовия материал, аргументите и тезите на различни български историци, които подкрепят теорията, че Омуртаг не е бил сред християните владетели на българската държава, сред които се нареждат кан Кубрат (632-668 г.) и кан Тервел (?) (700-721 г.).

За времето, в което управлява Омуртаг имаме както домашни извори, така и чужди, предимно византийски такива. Оставените каменни колони от владетеля са един от редките домашни извори, които историците могат да ползват и които носят почти абсолютна достоверност. Тези епиграфски извори отразяват преди всичко грандиозното строителство на кана или съдържат клаузи от сключен мирен договор, какъвто е Сюлейманкьойският надпис.

Съвсем други са византийските извори, сред които се отличават произведенията на Йоан Скилица, византийски историк творил в края на XI в. и Теофилакт Охридски, който е византийски теолог живял в края на XI и началото на XII в.

Разбира се, съществуват и други извори, които говорят за управлението на българския владетел, но те ще останат странични в излагането тезиса на тази работа.

През лятото на 1975 г. българският археолог Петър Славчев открива медальон от 20-каратово злато. Находката е открита, докато археологът разкопавал средновековно жилище на северозападния склон на Царевец.

На въпросния медальон е изобразен кан Омуртаг. Това се доказва, защото на находката е открит надпис, който гласи: „На кан сюбиги Омуртаг”. Върху медальона владетелят е облечен с туника и хламида, като на дясното рамо тя е закопчана с фибула. На главата си има корона на върха, на която има кръст. В дясната си ръка канът държи кръст, а в другата торба с пръст.

Откриването на тази находка предизвика невероятна сензация, но и множество историци започнаха да се питат защо българският владетел държи кръст и всичко в неговото изобразяване ни води към християнския модел за показност. Разбира се, подобни монети, медальони и изображения на византийски владетели сме виждали и то не малко, но при тях не може да се постави под въпрос дали са били християни или не. Така, базирайки се на изобразяването на българския владетел, който държи кръст и е облечен типично по византийски, на българското общество му беше наложена абсолютно погрешната представа, че Омуртаг е християнин. Подобно твърдение опровергава, както категоричните източници, които недвусмислено говорят, че българският владетел е бил абсолютен езичник и покровител на българската езическа вяра, но и на действията на кана, които също толкова недвусмислено говорят за неговия афинитет към езичеството. Кои са тези факти и извори? Нека ги разгледаме.

Ако започнем още с началото на управлението на кан Омуртаг и момента, в който се сключва 30-годишния мир, то още там ясно проличава езическата религия, която изповядва владетелят. При сключването на примирието двамата владетели, в тържествена обстановка, трябвало да се закълнат, че никой от тях няма да пристъпи описаните в договора клаузи. За тази цел българският владетел трябвало да се закълне по византийски, сиреч – християнски обичай, а византийският император – по българските езически традиции. Така се получил невероятен парадокс, в който византийският християнски владетел трябвало да се отдаде на „бесовски действия“, които меко казано изненадали византийците. След това множество византийски историци ще осъдят действията на Лъв V.

По-важното обаче е, че кан Омуртаг държи да бъде спазен българският, забележете – езически ритуал. Дали един християнин, който сключва договор с религиозно равен на себе си владетел ще се осъмни в неговата клетва и най-вече ще подложи под съмнение клетвата му към Бога? Най-вероятно не, но тъй като Омуртаг вярва в силата и мощта на своя Бог, предпочита клетвата да бъде дадена към него, за да изплати българският Бог нужното в случай, че клаузите бъдат погазени. Поради тази причина няма нищо чудно в съмнението, което двамата владетели изпитват един към друг и действията, които предприемат, за да се подсигурят. В Ранното средновековие религията е била водещ мотив, заради нея са се водели кръвопролитни войни, но и същевременно в името на Бога се е кълнял както обикновеният селянин, така и владетелят, чиято власт, сила и мощ е дадена от Бога. За това ни говори титула на българския кан – „от Бога владетел“.

При Омуртаг владетелската титла се сдобива с ново и дълбоко съдържание – освен, че той е „велик кан“ (както Бешевлиев превежда „кана сюбиги“), е и „владетел на многото българи“. Разбира се, подобни титулуване може да се търси в контекста на съвсем различни идеи и символики, една от които би била българската държава в началото на IXв., когато голяма част и византийско, и славянско население се намират в нейните предели. В подобна обстановка Омуртаг търси начини, както за централизация, така и за справяне с християнизираните славяни и византийци. Именно тук отново ще се появи едно противоречие на тезата, че Омуртаг е християнин, а именно неговото решение всички християни в българската държава да ядат месо по време на великите пости. Всеки, който откажел, щял да бъде сполетян от смъртно наказание.

Около четиринадесет епископи и свещеници отказали да изпълнят нареждането на владетеля и не се подчинили, като след това били убити. За причината породила тези действия на владетеля може да се посочи все по-голямото количество християнизирани славяни и наличието на голяма част византийски пленници, които още Крум преселил в отвъддунавска България. Отново двамата автори Йордан Андреев и Милчо Лалков разказват история, която била записана по повод описаните по-горе събития. В нея изтъкнат византийски пленник започнал да възхвалява Христос и да ругае българските езически идоли, а Омуртаг му отговаря: „Не унижавай нашите богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте“.

Всъщност двамата автори ползват написаното от Теофилакт Охридски „Житие на 15-те тивериуполски мъченици“, в което тази история е описана по повод пленника Кинамон, който отказал да яде от месото по време на пости. След като казал тези думи, българският владетел „заповядал да го бият без милост“, а след това „христовият раб бил запрян до смъртта на Обритаг [Омуртаг, бел.р.]“.

Същият този Кинамон ще го срещнем отново в извора, когато най-големият син на Омуртаг – Енравота, известен още като Воин и канонизиран от българската църква, „си спомнил за най-добрия християнин Кинамон“ и изпратил брат си Маламир да го намери. Според Теофилакт именно този Кинамон ще въведе младия и неопитен езичник Енравота в християнската вяра: „И така Енравота, уязвен от сладката стрела на любовта към сладкия Исус, взел под внимание думите на премъдрия Кинамон и ги грабнал като стръв чрез въдица: той захванал да гори и копнее за християнската вяра“.

За съжаление именно това влечение към християнството и тази „стрела на любовта към сладкия Исус“ ще затворят пътя към престола на бъдещия кан, а по-късно и християнството ще стане причина той да бъде убит от своя брат Маламир (831-836). Твърдението, че Омуртаг лишава своя син Енравота от българския престол е застъпено от много български историци, като към тази теория се присъединява и Христо Матанов, който в един от трудовете си пише: „Когато един от българските принцове – първородният син на кан Омуртаг Енравота или Воин, се поддава на християнската проповед и става последовател на новата вяра, той е отстранен и по-късно убит“.

Нека обобщим всички изтъкнати дотук факти и ги навържем в логична верига. Споменахме, че византийският император и българският кан се заклеват съответно по българските езически и византийските християнски традиции. Обяснихме защо може да се стигне до подобни действия и каква е причината, която подтиква владетелите да го направят. Но нека обърнем внимание и на вътрешната политика на кан Омуртаг, която със сигурност може да се нарече антихристиянска.

Да, според някои историци тя е свързана с множеството византийски пленници и християнизирани славяни, но фактът, че владетелят ги смята за заплаха, е повече от показателен. И тази заплаха не е свързана с проникване на византийската култура, а в частност заплаха за проникването и разпространението на християнството, което допълнително да разгърне различията в българската държава. Това са именно онези етнически, културни и религиозни различия, които тежаха върху плещите на Крум, който започна централизация и същите тези различия, които сега ще тежат на Омуртаг, но той ще продължи централизирането на държавата в опит да изкорени новата опасност – християнството.

Макар Теофилакт Охридски да пише сравнително късно, то не можем да отречем неговото житие като автентичен извор, който ясно показва религиозните убеждения на българския владетел. Канът ясно заявява, че заедно с народа си той се кланя на своите богове, чиято сила е много голяма и които пазят българския народ за разлика от Христос, който е изоставил византийците да бъдат пленени. Нека имаме предвид, че когато изтъкваме факта, че и кан Кубрат и кан Тервел са били християни, при тях подобна антихристиянска политика не е налице и нямаме сведения да е имало. В историческата наука се спори и доколко синът на Аспарух (681-700) Тервел е бил действително християнин, защото той може да е бил покръстен и да му е била дадена титлата кесер, но владетелят никога да не е променял своите езически убеждения. За тези неща изворите и авторите мълчат, а ние все още не сме намери автентични извори, които да докажат сигурността на тези теории.



Нека обърнем внимание и на фактът, че Омуртаг лишава своя първороден син от престола, защото е приел християнството и се е поддал на християнската проповед. Ако канът беше християнин, най-логично той щеше да завещае на синовете си християнските ценности или те нямаше да ги получат от някой византийски пленник, а щяха да ги овладеят именно от своя баща. Дори да приемем, че Енравота е вземал пример от своя баща, то такъв определено липсва при другия Омуртагов син – Маламир, който убива собствения си брат, защото е приел Христовата вяра. Но подобни твърдения звучат фалшиво, защото на преден план изпъква фактът, че първородния син е лишен от престола за сметка на по-малкия му брат.

При възстановяването на столицата Плиска споменахме, че Омуртаг построява и ново езическо светилище, т.нар. капище. Забележете, че го построява не къде да е, а до своя нов дворец. Не е трудно да се досетим, че не друг, а именно българският кан ще се кланя в този езически храм и то не привидно, за да докаже религиозната си принадлежност пред своя народ, а защото той самият е езичник и изповядва езическата традиция.

Не на последно място трябва да отбележим и един друг византийски историк, който също не е съвременник на Омуртаг, но ни е завещал една миниатюра, в която ясно се вижда антихристиянската политика на българският владетел. Този историк се казва Йоан Скилица и в миниатюра от XIв. ясно показва гонението на християните от кан Омуртаг. Това е и едно от малкото изображения на български владетели, което е достигнало до нас.

Не бива да пропуснем и намереният чрез археологически разкопки медальон на Омуртаг, който често служи като потвърждение на теорията за приетото от кана християнство. Преди да тълкуваме находката нека първо изясним символиката на кръста. Като цяло този знак е символ не само на християнската религия. Той се среща в културата на много други цивилизации като тази на египтяните например. Те наричали кръстът Анх, а самата символика била пътят към вечността. Затова фараоните, пътувайки към безсмъртието със своята ладия, държали в ръцете именно своя Анх, който да използват като ключ към Отвъдния свят.

В християнството кръстът е олицетворение на Исусовите страдания. Неговата вертикална линия символизира божественото, а хоризонталната – земното. Много любопитна е трансформацията на кръста в християнската догматика. В Древен Рим кръстът е използван за едно от най-жестоките наказания, а именно разпъването на престъпниците. Така е разпънат и Исус, като по този начин кръстът се превръща в предмет на смъртта, но и на възкръсването. Така християнството започва да тълкува кръста като символ на живота.

В своето развитие християнството във Византийската империя започва да придобива нов облик. В византийската императорска идеология кръстът спира да се приема като символ на страданията на Христос и става знак за властта – чрез него императорът остава винаги победител.

Изобразяването на Омуртаг по този начин не цели нищо повече от това да покаже, че е равностоен по власт с византийския император, а в по-широкия смисъл на тълкуване на кръста, че властта му е дадена от Бога. Изобщо цялото изобразяване на владетеля по този чисто византийски начин означава, че българският кан цели да покаже сила, могъщество и власт, каквото по това време има византийският император. Това звучи съвсем в рамките на разбираемото при положение, че българската държава на тази си територия току е започнала да се развива. Подобно изобразяване на българския владетел е напълно приемливо имайки предвид, че това са всички инсигнии на императорската власт, а канската титла е равнозначна на императорската, въпреки византийските императори никога да не признават официално това.

Медальонът на Омуртаг ни показва, че една привидно „говореща“ находка може да донесе множество заблуди, ако не познаваме историческите извори и ако не можем да ги тълкуваме правилно. В своята работа историкът трябва да използва максимален брой достъпни извори, както и да не се доверява слепешком на вече „утвърдени“ тези, а да търси истината, пътят до която често не е лесен.

Християнството в България може да има своите корени още със създаването на Стара Велика България (632) от кан Кубрат. То може да продължава и при неговия син Аспарух, както и при наследника Тервел. Но нека не забравяме, че между кан Тервел и Омуртаг има един немалък период на междуособици, в който не само се сменя управляващата династия, но и на българския престол се редуват множество владетели. По този начин не можем да търсим пряка връзка в предаването на християнството във владетелските родове или дори такава да е имало, то тя със сигурност е била прекъсната. Ако за кан Тервел можем да твърдим, че приема християнството през 705г., когато получава титлата кесар, то при Омуртаг такива данни липсват. Няма как и тя да е предадена във владетелския род, след като познаваме баща му Крум като върл езичник, който си прави чаша-череп от главата на победения Никифор I Геник (802-811) и извършва езически ритуали пред стените на Константинопол.

Изворовата база, с която може да се работи по засегнатия въпрос не показва наченки на християнство у религиозната обвързаност на кана. Тя по-скоро абсолютно затвърждава езическите вярвания и афинитета към езичеството на българския владетел. По-скоро можем да твърдим, че той се опитва да укрепне както властовия, държавния и политически апарат, така и религиозния. Идеята за единна религия, която окончателно да централизира държавата все още не е узряла. България ще трябва да измине още две поколения, докато съзре, че е изолирана от християнския свят и че се нуждае от християнството, не само, за да се присъедини към Европа, но и за да успее да обедини различията във вътрешния си етнически състав. Но тази стъпна няма да направи Омуртаг, а подобен ход ще предприеме Борис I, който ще присъедини не само България към християнския свят, но и ще я превърне във важен център на християнството, дал и утвърдил религията в редица държави.

Нека завършим настоящия труд с онова поразяващо изказване на кан Омуртаг, което по-скоро показва, че владетелят е познавал или поне е притежавал качествата на гръцките антични философи, отколкото християнската религия, която му се приписва: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.“

Автор: Илиян Карабойчев, студент, ПУ „Паисий Хилендарски“

Добави коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

×