Чета за българина във вестниците, слушам за него по телевизията, виждам го в клипчета в нета.
Знам, че е неграмотен, мрази циганите и кърмачките, разбира от футбол и политика, обича далаверите повече от майка си и ходи на море в Гърция.
Гледам как едни хора в едно предаване му правят психоанализа и си мисля как да си издействам ограничителна заповед, за да не ме доближава. Неприятен ми е. Не го разбирам, не ми харесва как разсъждава, как живее. После поглеждам наляво и го виждам кротко да седи до мен на дивана – българинът. Работи по десет часа на ден, а вечер се прибира, целува детето ни по челото и заедно приготвяме нещо вкусно за хапване. Не се напива през ден, не малтретира невинни животни, не краде. Става ми неудобно, че само преди минута съм си пожелала да го „обзаведа” с ограничителна заповед.
Направила съм го по инерция, без да се замисля, че моят българин не е психарят от новините – той е моят мъж, брат, колега, симпатичната лелка, от която си купувам гевреци, чичкото с фокусите пред НДК, съседката, която още пази снимка от абитуриентския ми бал на видно място в хола си.
Mоят българин е съвсем различен от онзи, дето го дават по телевизията. Той не е бълващ псувни пияндурник, нито поредният шофьор рекордьор по промили алкохол в кръвта. Не бие жена си и не е скаран с ни един свой роднина заради подялба на наследствени имоти. Историите му нямат място в „Съдебен спор” и дори Мартин Карбовски не би могъл да ги направи достойни за зловещия роден ефир. И не защото е скучен, а защото е нормален – достатъчно нормален, за да срине рейтинга и на най-гледаното публицистично предаване с елементи на реалити шоу.
Моят българин знае, че дъждът има много по-важни задачи от това да разлага разпилени по асфалта угарки от цигари и затова изхвърля фасовете си в кошчетата за боклук. Достатъчно грамотен е, за да може да напише текст от половин страница, без да ти вземе акъла с правописни грешки, нищо че пише eсемеси на латиница. Ходи по мачове и протести, но ни веднъж не е разбивал стъклена бутилка в нечия глава, нито е потрошавал каквито и да било човешки крайници. Вози се на кола, колело или удобни обувки и никое от изброените не е крадено.
Моят българин не е онзи от вицовете, който дърпа другите в казана с грешниците. И не защото е безкрайно човеколюбив, а защото има много по-важни неща за вършене. Учи, работи, често пъти и двете. И по-скоро би изпил шише ракия с комшията, отколкото да му подпали плевнята. Да, случва се да е Бай Ганьо, но също така се случва да е и Странджата, и Македонски. Затова е готов да посрещне гостите в дома си с последната бучка сирене в хладилника и го побиват тръпки от идеята да изпрати майка си в старчески дом.
Моят българин не е идеален. Невинаги е в настроение и се случва да пропусне да ти каже „извинете”, ако, без да иска, те настъпи, но не скача на бой, ако ти си сторил същото. Разпечатвал е документи за лично ползване на служебния принтер, но явно не достатъчно количество, за да покрие разходите по построяването на оазис с джакузи в двора си. Опитвал е да мине „по тънката лайстна”, когато са го спирали за превишена скорост, но няма навика да паркира до, под или върху увеселителните съоръжения на детската площадка пред блока.
Моят българин е същият този, с когото се сблъскваш всеки ден на път за работа или в магазина.
Той ти е отстъпвал място в градския транспорт, събирал е разпиляното ти ресто от тротоара, задържал е вратата на асансьора за теб.
И ако кажеш, че ни едно от изброените не ти се е случвало, на първо време няма да повярвам, а на второ ще ми стане тъжно. Защото, ако в дните си се срещаш само с българина от малкия екран, то ти живееш в една България, която аз не бих желала да познавам.
Моят българин не е утопия. Всъщност съм сигурна, че познаваш десетки негови клонинги. Просто не им обръщаш внимание, защото тях не ги дават по телевизора. Затова, преди да сринеш българина със земята и да се отречеш от него завинаги, потърси го извън праймтайма. Преди да го убиеш, опознай го. Кой знае, може пък и да го обикнеш.
*Материалът е на Ина Пенкова и е публикуван в goguide.bg.