„… Крум като отсече главата на Никифора, окачи я за няколко дена на дърво за показ на посещаващите го езичници и за наш позор. А след това, като я взе и като ого ли черепа, облече го отвън със сребро и гордеейки се, караше да пият от нея (чашата) вождовете на славяните…“.
Теофан Изповедник. Хронография , ГИБИ, ІІІ, 1960, . 226-289 , с. 283.
В българската историография понятието „оренда“ е въведено от В. Бешевлиев в неговия труд „Чаши отъ черепи у прабългарите“ (София, 1920). Днес на преден план изпъкват тълкуванията на филолозите, че думата има чужд произход и именно тя е част от ирокезките езици, на които са говорили северноамериканските индиански племена. Понятието навлиза след изследванията, които прави американският антрополог, етнолог и писател Люис Хенри Морган през XIX в. Самият Морган проявява интерес към индианците и създава „Великия орден на ирокезите“, с който цели да засили интереса към ирокезите, техния бит, вярвания, култура и начин на живот.
Докторантът Николай Янков, който завършва специалност индология в Софийския университет и който е член на Българското общество по индианистика, в своя статия определя орендата като „безличната сила, съдържаща се повече или по-малко в определени природни места и обекти“.
Подобна теза доказва, че действително не само произхода, но и самата вяра, наречена „оренда“, идва от ирокезните езици. Какво обаче означава това понятие? Дали в българските разбирания и тълкувания то е „безлична сила, която се съдържа в природните места и обекти“? И къде в българската история е засвидетелстван орендизмът?
Много трудно би било да се формулира ясно и точно определение за термина оренда. Божествената сила, нар. оренда представлява вътрешната сила на всеки човек, който е способен да я открие. Орендата е търсене, преоткриване, опознаване. Тя е път, който човек трябва да измине, но и сама по себе си е движение, което направлява, учи, променя. На някои места орендата се тълкува като съдба, която предопределя пътищата, по които ще премине човек, както и неговия живот. Тя е осъзнаване, което показва приемствеността с Бога, което осъществява свързването с него или буквалното вливане на Божествената сила в човека. При българите терминът орендизъм е неточен, но се използва, за да покаже вярата на българите в езическия период. Той се търси при военните успехи, при победите, след които пълководецът поема силите на победения, но достоен противник.
Оренда в широкия си смисъл означава и преминаване през духовните пътеки на същността. Тя е вяра и подобно на всяко вярване е неминуемо свързана с духовния път. Това я прави свързана с Бога и Божественото. В широкия смисъл на този термин, който както вече изяснихме, е вкаран в българската историография от Бешевлиев, можем да търсим множество значения. Орендата представлява пътя към мъдростта, към успеха, към осъзнаването и възхода. Самата тя е скритото знание, което човек може да открие и което ще му проправи път именно към израстването, към хармонията, но и към него самия. Можем да приемем, че орендата сама по себе си е знание, тя е ключ, с който можем да открием правилния път.
В тангризма орендата придобива формата на връзка с Бога и Божествените сили. Бешевлиев говори за тази божествена сила, като използва и друго понятие, сходно с орендата – динамизъм (от гръц. dynamis – сила). Двата термина се припокриват, тъй като авторът влага един и същи смисъл в тях.
Орендизъм при българите ще търсим в Ранното и Късното средновековие. В езическите вярвания на древните българи, които чрез своята божествена сила, ще побеждават противници и ще прехвърлят тяхната сила в себе си, чрез специално „ритуално отпиване“. Ще проследим наченките и остатъците на орендизма в периода след Покръстването (864) и ще открием, че той не свършва с християнизацията, а продължава чак до средата на XIII в.
Орендизъм на българите през Ранното средновековието
Поводите, които ни карат да говорим за орендизъм в рамките на българските земи, са действията на кан Крум (804-814) в Битката при Върбишкия проход през 811г. А какво всъщност се случва? Решеният да покори окончателно българската държава Никифор I Геник организира поход срещу българите, като на 20 юли вече се намира на българска територия. Българският владетел няколко пъти му предлага мир, но византийският император отказва, както след това ще напише византийският хронист Теофан: „поради собствените си злонамерения и по внушенията на едномислените си съветници.
Така императорът достига до българската столица Плиска, опустошава я, а действията му се отличават с крайна жестокост. Горделивият император унищожавал всичко по пътя си, войската му се отдала на невиждани жестокости, като убивала мирното население независимо от неговия пол и възраст. Но византийският пълководец се отличавал и с завидна алчност – той слагал печат на всички Крумови съкровища и ги пазел като свои. Последващите действия на Никифор Геник са описани в „Анонимния ватикански надпис“ по следния начин: „Така той прекарал 15 дни, занемарил напълно работите си, побъркал се, станал като безумен и не бил повече на себе си, а съвсем се забъркал. Обладан от опиянението на надменността, не излизал от шатрата си, не давал никому обяснение или разпоредба, а когато някои го упреквали и изпратили сина му да му говори, за да излязат оттам, той никак не ги послушал, но дори и унизил сина си, като искал да го бие. И тъй войската, като намерила удобен случай, разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им, а животните мучели със силен глас и издъхвали, изколвала овцете и свинете и вършела непозволеното“.
Докато императорът се отдавал на грабеж, българите организирали засада. Във Ватиканския разказ се казва как българите построили дървена преграда, като по този начин организирали засада на византийците. Българският владетел наел срещу заплата авари и околни славянски племена, като освен всичко това въоръжил по мъжки жените и на 23 юли нападнал византийците. Връхлитайки срещу императорския отряд те започнали да го избиват. Много от византийците започнали да бягат, но не успели да стигнат далеч, тъй като природните условия им създали множество пречки. „А на това място течала много тинеста и мъчнопроходима река. Тъй като не намерили веднага броз, за да преминат [ромеите], преследвани от неприятеля, изпопадали в реката“.
Не стига, че природата се обявила против византийците, но българите спомогнали, като построили преграда „която била много яка и мъчнопроходима“. За изненада на ромеите, които опитвали да се покачат и да прескочат преградата, от другата страна ги очаквал изкопан ров, който бил достатъчно дълбок, че да ги погуби. За пълното поражение на императорската войска съдим по данните, които ни дава Теофан, който твърди, че освен тези, които веднага загинали, много от ромейските войници загинали, след като се прибрали в домовете си. Такава е съдбата и на сина на Никифор – Ставракий, който умира на 11 януари 812г. царувал само два месеца. Самият император пък бил убит: „В същия ден прочее бил погубен и император Никифор в първото сражение, без никой да може да съобщи по какъв начин е погинал.“
Това, което ни интересува и което е център на настоящата разработка, са действията на Крум след победата му над византийците. За съдбата на императора Теофан пише:„… Крум като отсече главата на Никифора, окачи я за няколко дена на дърво за показ на посещаващите го езичници и за наш позор. А след това, като я взе и като оголи черепа, облече го отвън със сребро и гордеейки се, караше да пият от нея (чашата) вождовете на славяните…“.
Защо му е било на българския владетел да пирува с чаша-череп и още повече – с черепа на своя враг? Зад тези действия не се крие превъзходство или гордост от победата. Несъмнено такава е имало, но чрез направата на чаша-череп от победения византийски император кан Крум цели нещо друго, а именно онова, което днес наричаме оренда или онова, което Бешевлиев определя като динамизъм.
Според вярата на древните българи божествената сила (оренда) се съдържа във всички предмети и животни, но също така и в човека. Важно е да се уточни отново, че орендата и орендизмът са изкуствено вкарани термини в българската историография, които се използват, за да опишат именно вярата на българите в тази тайнствена сила, която съдържайки се в различните предмети можела да се предава на човека, но също така имала свойството да преминава от човек на човек, както и от човек отново на предмет. Според древните вярвания при живите същества орендата се съдържа най-вече в сърцето, кръвта и главата. При животните и особено при конете, които са свещени животни при древните българи, тази сила се съдържа най-вече в опашката, но също така и в кръвта. В своята книга „Българите – 30 000 километра в търсене на прародината“ авторът – Пламен Петков– пише, че българите убивали жертвеното животно чрез удари, за да се запази кръвта му и за да погълнат божествената сила от него. В същата книга авторът пише, че след като Крум обковал черепа на Никифор и вдигал наздравица с нея, българският владетел се гордеел със своята чаша, не само, защото тя е трофей, но и защото според древната вяра от всички живи същества, божествената сила се съдържала най-вече у владетелите. Ако тръгнем да разсъждаваме в тази насока, ще открием, че след като владетелят, освен пълководец е и първожрец, то след подобно „ритуално пиене“ и поглъщане на свещената сила, той ще увеличи силата си, а орендата само по себе си, както пише Пламен Петков – „ще му позволи да се ползва с божието благоволение.
Така зад този на пръв поглед жесток ритуал, който бил така чужд на византийците и който Теофан ни описва подробно, се крие вярата в божествената сила, но и формалност, която превръща владетеля в Божествено подобие, чиято сила и власт е дадена именно от Бога. Тази вяра обаче не само давала власт на владетеля, но я и отнемала, защото когато настанели глад, суша, когато реколтата липсвала, а нивите пустеели, когато държавата претърпявала загуба след загуба, тогава владетелят бил „ритуално погубван“ и изпращан на Бога, защото българите вярвали, че неговата оренда изчезвала. Подобни случаи ясно могат да се видят в периода на междуособиците започнали в началото на VIIIв.
Добре е да се разбули и един мит, който витае сред българите и който може би е породен от телевизията и въображението на режисьорите и сценаристите с идеята да придадат автентичност на събитията, а именно на факта как се прави чашата череп. В съзнанието на българина добива популярност една грешна представа, че чашата-череп представлява накичен, много често граничещ с помпозното череп, който в действителност няма как да изпълнява функцията на чаша, поради естествените отвори в него. Изработката на такъв вид чаши по-скоро граничи с представата ни за фиала, отколкото с показаното във филмовите продукции. В подкрепа на това твърдение, ще цитирам казаното от Херодот по повод направата на чаша-череп при скитите: „А що се отнася до самите глави, но не на всички, а само на най-големите им врагове, те постъпват така: отрязват частта, достигаща малко под веждите , и я изчистват. Ако скитът е беден, той я обвива с само със сурова волска кожа и така я използва, а ако е богат, след като я обвие отвън със сурова кожа, я позлатява отвътре и така я използва вместо чаша.
Херодот ясно ни показва, че тези ритуални чаши се изработват от горната част на главата, която след като се почисти се обковава отвътре със сребро. Макар да е късен, един друг извор направо ни рисува сцената, в която кан Крум „пирува с Никифорава кратуна“ – илюстрацията, която е изработена по времето на Иван Александър (1331-1371г.) и която е поместена в т.нар. Манасиева летопис. Ако се вгледаме внимателно в нея, ще открием, че чашата има повече вид на фиала, отколкото застъпва съвременните ни представи за стила и дизайна на Крумовото творение.
Още в началото споменахме, че орендизмът не приключва с кан Крум и с края на езичеството. Проучванията показват, че дори след покръстването, езичеството все още не е изкоренено и то е дълбоко впито в идеологията на българите. Така средновековният българин носи в себе си новото за него самия християнство, но и същевременно все още пази част от езическите си специфики. Проблемът за „езическото християнство“, което съществува и до днес може би трябва да бъде разгледан в друг, отделен и по-голям проект, но тук ще си позволя да изтъкна, че следи и остатъци на езичеството, които българинът съхранява се виждат в гадаенето, в баенето, че дори и в наследените традиции от траките, като нестинарството например. Сама по себе си тази религиозна проблематика не би могла да бъде използвана с отрицателен характер спрямо светогледа, както на древния българин, така и на съвременния. Напротив, подобно двоеверие само може да обогати културния и духовен живот на българите, а както виждаме и днес, онова съчетание между езически култ и християнски обичаи е успяло дотолкова да се застъпи в делника и празника на българина, че от него се ражда цял един свят на новата и стара вяра, която за пореден път доказва уникалността и специфичността на българския етнос.
Следите на орендата през Късното средновековие
Остатък от езическата оренда ще продължим да виждаме и във Второто българско царство, макар изворите, които ни говорят за това често да се тълкуват просто като легенди, преувеличения или приказки, разказвани от хората.
Струва си да обърнем внимание и на един друг дискусионен въпрос в историографията, който сякаш си остава повече мит, отколкото реалност. Това е въпросът дали и безспорно великият Красив Йоан, който наследява българския престол от своите братя Асен и Петър (1185-1187г), също не се е увлякъл по старите езически вярвания и след победата си през 1205г. при Одрин и пленяването на латинския император Балдуин Фландърски (1195-1205г.), също не е направил чаша-череп от победения противник? Нека преди да разискваме този въпрос погледнем какво казват изворите за случилото се след Битката при Одрин.
Никита Хониат, византийски историк и съвременник на събитията, пише: „А Балдуин беше заловен и отведен като пленник в Мизия. Оттам, закаран в Търново, беше хвърлен в тъмница и омотан във вериги до самия врат. ( Беше пазен в тъмница, като му беше турeна верига на врата и железа на краката. Оттам той беше закаран в Търново, най-известния от всички градове в Мизия, и беше хвърлен в тъмница.
Обект на този исторически преглед няма да бъдат причините, поради които цар Калоян решава да убие Балдуин, след неговия престой в тъмницата. Някои историци, базирайки се на византийски извори предполагат, че смъртта на византийския император е насилствена. Това пише и Никита Хониат, който споменава, че след залавяните на императора, той бил окован във вериги и държан в плен дълго време в българската столица – Търново. След това авторът споделя, че раздразнен и „стигнал почти до лудост“ Калоян заповядал да доведат Балдуин от тъмницата, след което „да му отрежат краката до колената и ръцете до раменете с Тенедоска брадва“, а накрая да го хвърлят с главата надолу в пропаст. След всички извършени зверства от страна на българския владетел, императорът издържал три дни и завършил живота си „оставен за плячка на птиците небесни“.
Според Хониат Калоян заповядва да се отрежат краката и ръцете на императора, след което да го хвърлят с главата надолу в пропаст, но има един друг византийски историк, който е почти съвременник на българския владетел и който твърди следното: „Самият император Балдуин бил пленен от тях и докаран в окови при царя на българите Йоан. Неговата глава, както казват, подир убиването му, служела на варварина за чаша, след като била очистена цялата й вътрешност и наоколо била покрита с украса.“
Разбира се, не всеки историк вярва на думите на византийския автор, но трябва да обърнем внимание, че това не е късен исторически извор, а е писан от почти съвременник на събитията. Георги Акрополит живее и твори във втората половина на XIII в., което означава, че събитията, за които говори не са се случили много преди неговите записки и той без съмнение има информация от преки източници и очевидци.
За днешните ни възприятия и за християнския морал, който абсолютно отрича езичеството (макар по-горе да обясних ролята на езичеството в българското християнство), е трудно да приемем, че българският владетел ще има дързостта да изпълнява ритуал, който са прилагали неговите езически предци но нека не забравяме, че именно Калоян е този, който се бие с Латинската империя малко след Великден – нещо, което католиците не са и могли да си помислят, че може да се случи. В разрез с християнската традиция и с един от най-светлите й празници, Калоян разбива латинците край Одрин на 13 април 1205г. Не можем да тълкуваме смисъла на действията му като разрез с християнската догматика, защото те по-скоро показват изключителните политически умения, които има българският владетел, който не се спира дори пред религията, за да пребъде неговият народ.
Важно е да споменем, че освен всичко написано до този момент, почти всички владетели от Второто българско царство търсят и се опитват да създадат, а може би дори възстановят връзката с Първото българско царство. Затова свидетелства пренасянето на Омуртаговите колони в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в новата българска столица Велико Търново, за това свидетелства и поместената миниатюра на Крум в Манасиевата летопис. Защо пример за подобно взаимодействие да не е и този стар ритуал, който подобно на множеството езически вярвания, се е слял с християнството и отново показва уникалността на българската традиция и култура? Или може би в нашето идилично съзнание е трудно да проникнем в мисленето и светогледа на тогавашния българин у когото все още се коренят езическите вярвания и разбирания?
Със сигурност категоричен отговор за действията на цар Калоян едва ли за момента ще може да бъде даден. Липсват археологически основи, които може би никога няма да бъдат налице, за да гарантират наличието на подобен обичай във Второто българско царство. Липсват и категорични извори, които да говорят за това, но сякаш в съзнанието на повечето изследователи се таи мисълта, че „лошата съседка“, като каквато често бива определяна Византийската империя, нямаше да пропусне да напише за подобно отклонение от лоното на православието. Но нека не забравяме, че ако българските владетели и аристокрация са под зоркото око и наблюденията на Южната ни съседка (Византия), то обикновеният българин е извън обсега на нейните измерения. В този ред на мисли онази чешка легенда, която разказваше за странстващия рицар, който попаднал на онзи странен български обичай с чаша-череп звучи изключително убедително. Именно тя, макар легенда, може да ни служи като огледало за тогавашните български разбирания и вяра. Нека изследователите не забравят, че и допреди години Омир и неговата „Илиада“ също бяха определяни за митове и легенди, но благодарение на вярата на един НЕ археолог, а любител се откри Троя – обект, на който и до днес светът се радва.
Легендата, за която споменах по-горе, е поместена в книгата на Йордан Андреев – „Любовните истории в Българското Средновековие“ . Ще предам легендата така, както авторът я е описал в своята книга, за да видим света на тогавашния българин през погледа на един чужденец.
„Веднъж Богорис и Милохнев били поканени на пиршество при един от ловните приятели на българина. Изведнъж рицарят с изумление видял, че на масата се появил „сребърен похар“ , т.е. чаша направена от човешки череп. Необикновеният съд преминавал от ръце на ръце, но когато стигнал до Милохнев, обхванат от ужас и изпълнен с погнуса, рицарят отблъснал противната чаша. Присъстващите българи скочили на крака и извадили мечовете си, готови да посекат оскърбителя.“
По-натам авторът разказва как Богорис защитава Милохнев, а по-късно му обяснява, че в българските земи се счита за голяма чест да се предложи на госта да пие в подобна чаша-череп. Със своите действия Милохнев нанесъл огромна обида на домакина, като не приел да отпие от чашата. Легендата казва, че по този начин Милохнев „демонстрирал неуважение към един много древен и почитан български обичай.“
Легендата за младия рицар Милохнев се датира някъде от времето на цар Иван Асен II (1218-1241г.). Ако може да се вярва на тази Чешка легенда, то старият езически обичай не е бил изкоренен от църквата, а напротив – сведенията, които написах по-горе показват, че орендизмът се пази като много почитан от българите обичай и вяра поне до средата на XIII в.
В заключение на всичко написано дотук мога да кажа, че независимо как ще определим българската вяра в божествената сила, независимо дали ще я назоваваме оренда или ще използваме предложението на Бешевлиев за динамизъм, то в основата на тази вяра стои връзката с Бога и онази сила, която може би е пазила, пази и ще продължава да пази и съхранява българския народ вовеки веков.
*Автор – Илиян Карабойчев, студент, ПУ „Паисий Хилендарски“