Само веднъж – единствената загуба на Чингис хан е от българите!

Всеизвестна е историята за непобедимия Чингис хан. Дори курсантите от американската военна академия Уест Пойнт, имаща претенции за най-доброто военно училище в света, още изучават стратегиите и тактиките на монголския владетел.

Популярно твърдение, записано в редица учебници е, че по време на неговото управление съплеменниците му нямали нито една загуба. Ненадминато постижение!

Всъщност, макар да е било на косъм… то не е станало факт! След покоряването на по-голямата част от Китай, монголите започват своя поход  на Запад. По пътя смазват редица държави, покорените народи са интегрирани в системата на страната и стават източник на войска и познания, особено в техническите аспекти на строежа и употребата на обсадни машини, които в съчетание с непобедимата конница, помагат на Чингис хан да шокира света.

Възходът на монголите обаче съвпада с този на Волжка България. На чело на страната е може би най-талантливият неин монарх – хан Габдула Челбир. В този  момент сблъсъкът става неминуем, тъй като държавата на българите се простира по цялата източна сухоземна граница на Европа с Азия, обхващайки териториите  от Северния ледовит океан до Азовско море и Каспийско море на юг.

Управлението на Габдула Челбир се характеризира с много позитивни промени във всеки един аспект. Налице са сериозен стопански подем, териториално разширение, спечелена война с враждебно настроени кумански племена, обновена и разширена е отбранителната система. Положението в региона обаче започва да изисква много сериозни специфични мерки при наближаването на непобедените до момента монголи.

Първият опит да бъдат спрени е направен от съседните руски княжества, в съдружие с група кумански племена. Те събират обща армия и пресрещат монголите при река Калка през пролетта на 1223 година. Поражението им е пълно, но победата се оказва пирова за врага, който също не може да продължи похода си. Това налага известно оттегляне на монголите до есента на същата година.

От този момент нататък, Волжка България започва целенасочена подготовка за война с новия враг. За щастие на българите, техният хан е и голям стратег. Той внимателно избира мястото, при което да даде сражение, както и бойна тактика, която впрочем е типична за монголите от времето на Чингис хан, а именно – привидното бягство.

Издебвайки натрапниците, той изпраща срещу тях значително по-малка армия, отколкото би могла реално да им се опълчи. Усещайки лесната и очаквана победа, монголите се впускат в галоп след българите, които ги отвеждат в теснините между река Волга и възвишенията в местността.

Там е подготвена засада и ордите претърпяват нечувано до момента поражение. Според някои източници, монголската армия е изцяло ликвидирана, а според други, българите са задържали около четири хиляди пленници.

Смята се, че е предложена размяна за глави добитък и по специално за овни, равни на броя им. Само за предводителя бил с по-висока цена – десет животни! Поради тези сведения, битката е наречена „Овча”(Овнешка), а според местоположението си носи названието „Битка при завоя на Самара”( Битка при Самарската луга).

Източниците, свидетелстващи за тази велика победа, са основно арабски и китайски. Категорични са, че монголите губят безусловно. Въпреки това, в Западния свят масово се счита, че те нямат загуба по времето на Чингис хан.

Ето основните варианти:

1. Ако се разглежда обстоятелството, че не лично Чингис хан е водил войската, може да се приеме, че той няма загубена битка като предводител, но това трябва да се пояснява задължително!
2. Няколко западни историци, в свободни разсъждения върху други източници, непряко касаещи битката, считат, че е възможно тя да не е победа за българите, тоест монголите да са се оттеглили по разни съображения, като например други проблеми или нова пирова победа, непозволяваща моментален поход. Навярно се залага на тяхната или подобна теза, създаваща властващият и до днес мит.

И двата варианта безусловно могат да бъдат третирани като целенасочено пренебрежение към успеха на българите. Монголите не могат да простят унижението и след време Бату, внук на Чингис, се връща и макар да среща огромна съпротива, успява да завладее Волжка България.

Смелият народ обаче продължава да демонстрира характер и да се бунтува против поробителя чак до 1278 година. А именно през XIII век монголската военна машина е в апогея си. В последствие ударът върху русите е смекчен.

Така южните княжества падат под робство, а северните стават зависими, но все пак свободни. Това дава възможност за съхраняване на руската( и не само) държавност и изчакване на удобен момент за разцъфтяването й.