Какво е общото между българите и татарите?

Президентът на Българския национален конгрес в Казан Гусман Халил припомни, че неговата държава е основана от брата на хан Аспарух – Котраг, и никога не е изчезвала, просто е била завладяна от ордите на Чингиз хан и впоследствие от руските войски.

Волжкият българин обяви, че братският ни народ не е претопен, а е запазил и езика, и самосъзнанието си и днес наброява близо 2 милиона души.

Укорът на Паисий Хилендарски: „…поради что се срамиш да се наречеш болгарин“, днес може да се чуе и на няколко хиляди километра на изток оттук.

През последните 13 години множество обществени движения в автономната република Татарстан от състава на Руската федерация воюват с държавните институции за правото си да се нарекат официално българи. Нашите сънародници са сезирали дори съда по човешките права в Страсбург срещу нежеланието на руската държава да удовлетвори правото им на самоопределение. Причината за изчезването на българския народ около Казан е „историческа грешка“ на вожда на революцията Ленин, който през 1920 г. кръстил земята на волжките българи Татарстан.

За да проникнем в мистерията, трябва да върнем историческата лента с 14 столетия до ювиги хан Кубрат и Велика България. Кубратовият син Аспарух преминал Дунава и основал българска държава със столица Плиска, наследници на която сме ние.

Волжките българи пък са наследници на друг сноп от разпръсналото се Кубратово племе. Кубер пристига на Балканите и се заселва в днешна Македония, Алцек с народа си стига до Апенините, Батбай (Бат Боян) си остава на място като васал на хазарите. (Изчезналото митично племе хазари според някои летописи е родствено на българите – Болгар и Хазар са двамата синове на Тангра.)

Прабългарите около Итил (Волга) образуват нова държава със столица град Болгар, начело на която е братът на Аспарух Котраг, а в нея са включени племената булгар, баранджар, сувари, есенгел, берсула (сребърните българи). През следващото столетие също волжките българи попадат под владичеството на хазарите. Тогава българските ханове, подобно на Борис I, са изправени пред избор коя религия да изберат – хазарския юдаизъм или исляма от Багдадския халифат.

Тези събития са обилно описани в пътеписа на Ахмед ибн Фадлан. Арабският теолог е силно респектиран от българското племе, той вижда в Болгар богата държава с някои особени обичаи, като този да се разчекват прелюбодейците, крадците и другите престъпници. Убийците пък ги затварят в дървени ковчези и ги оставят да умрат от глад. За най-талантливите и изявени волжки българи също е намерено оригинално приложение. „Ако те видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, те казват: „Този има право да служи на Тангра.“

И така – вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне“, пише Ибн Фадлан, който през 922 г. обръща хан Алмуш от рода Дуло (Джафар) и народа му във вярата на Мохаммад. Волжките българи така и не приемат ортодоксалния ислям – жените им не се забулват с фереджета – напротив, участват наравно с мъжете в лова и войните. Една любопитна история разказват руските летописци за това как двете български разклонения се състезават за духовно влияние над русите.

През 986 г. пратениците на християнската Дунавска България и тези на ислямската Волжка България се срещат с Великия княз Владимир, който се чуди в коя религия да посвети себе си и руския народ. Двете делегации поотделно му обясняват каноните на своите религии. Мюсюлманите разкриват, че Аллах не поощрява алкохолното опиянение, но за сметка на това пък разрешава на всеки мъж да притежава до 70 жени.

Владимир обаче е твърде разстроен от трезвеническия дух на посланието на Мохаммад и отвръща: „Руси есть веселие пить – не можем без того жить.“ Накрая, естествено, избира християнството, което е причината за много от събитията, струпали се над руските глави през вековете. Арабският пътешественик Ал-Мухтали, посетил великолепната столица на волжките българи през 982 г., пише с уважение: „От Болгар излизат 20 000 конници. С всяка войска, колкото и голяма да е тя, те се сражават и я побеждават.“

Болгар е била една от духовните столици на региона – там е имало голямо медресе, а българи са сред най-известните средновековни учени по химия, фармация, астрономия и история – Ахмед Булгари, Якуб ибн Нигман, Абу-г-Гала Хамид иб Идрисе ал Булгари, Хасан Булгари и др.

През 1236 г., след като покоряват половин Азия и Европа, монголско-татарските войски начело с внука на Чингиз хан – Батий, превземат Болгар и това е краят на Велика България. През 1400 г. държавата пък е нападната от руските войски и е насилствено присъединена към империята. По същото време Дунавска България попада под османско владичество. Модерното освободително движение в Казан се заражда през втората половина на ХIХ в., а паралелно с него отвъд Дунава става същото – идва времето на Раковски, Левски, Каравелов, Ботев.

През 1862 г. е основано движението „Фиркаи Наджия“ или Движение на мюсюлманските волжки българи. Негов лидер е духовникът Багаутдин Хамзин-Ваисов. Той се обявява срещу политическата власт на Москва и официалното мюфтийство и се бори за независима българска държава. Използваната от него тактика е широко разпространеното днес гражданско неподчинение. Ваисовците са искали да наложат истинския чист ислям, който по техните думи ще изгради на земята Царството на Истината и Справедливостта. Ваисов основава в Казан Мюсюлманска академия, първото народно висше училище за българи в Поволжието. Те въвели дори собствени паспорти, в които срещу националност пишело „ал-булгари“.

След кървавото потушаване на въстанието оцелелият 6-годишен син на Ваисов – Гайнан, оглавява съпротивата. Ваисов-младши, когото народът нарича Сардар (Водач), е в известен смисъл нихилист, който не признава нито държавната, нито духовната, нито каквато и да било власт. Към руския самодържец Николай II той се обърнал с думите: „Господаря ний зачитаме и се молим за него, но неговата държава не ни е нужна.“ Революцията в Русия от 1905 г. разгаря нови утопии у Сардаря. Той се обявява за „ислямски социализъм“. И призовава сънародниците си: „Братя, стоически и мъжествено провеждайте социалните реформи и основавайте съветска власт. Ако вие, братя, тръгнете против социализма, то заедно с това ще тръгнете и срещу Аллах.“

По време на Февруарската революция Ваисов се присъединява към болшевиките, а основаната от него българска Зелена гвардия установява съветската власт заедно с червеноармейците. След революцията болшевиките смазват Ваисовското движение и разпускат Идел-Уралските щати, на които днешните волжки българи гледат като на възстановената за кратко своя демократична държава. Първият избран президент на волжките българи е депутатът от Думата и възпитаник на парижката Сорбона Садри Максуди. През април 1918 г. съветската власт подгонва Максуди и той емигрира в Париж. По-късно става един от най-близките съратници на Кемал Ататюрк и дълги години е депутат в турския Меджлис.

През 1920 г. Ленин с декрет учредява република Татарстан и болшевиките започват насилствената татаризация на населението. Според българските историци в Казан татарите в Поволжието са малко на брой и се отличават с монголоидния си тип, докато българите са европеиди. По време на преброяването през 1926 г. близо 1.5 милиона души се наричат българи.

Сталин провежда още по-жестоки репресии срещу българските патриоти, хиляди загиват в затворите и лагерите на социалистическата империя. Българите са принудени да се запишат задължително или като татари, или като башкири. Политиката на татаризация е дала своите плодове, днес някои се считат за русифицирани татари, а близо 80% имат съмнения към кой етнос принадлежат. От 13 години насам Българският национален конгрес води политическа битка за правото на народа да се нарече български.

Лидерът на БНК Халил дори е поискал от съда да обяви за невалиден декрета на Ленин от 1920 г. за основаването на Татарстан и да се провъзгласи републиката под името Волжка България. Насилствената татаризация на българите в Поволжието по своите черти много напомня на насилствената македонизация на българския етнос в Скопие. Днес според данните на БНК българи в Татарстан са близо две трети от 2.5-милионното население на държавата.