National Geographic
През април 1915 г. National Geographic публикува обширна статия за България, посветена на нейните жени.
Така след поражението в Междусъюзническата война Хестър Доналдсън Дженкинс представя България в друг образ, различен от воинската доблест. Тя поднася на читателите портрет на българската жена от село и от града заедно с наблюдения върху народопсихологията, обичаите и напредъка на страната.
Дженкинс е дългогодишна преподавателка в Цариградския девически колеж (1900-1909 г. ) и автор на книгата „Зад турските решетки“, посветена на живота на туркините през първите години на XX в.
От всички ориенталски момичета, сред които живях по време на деветгодишния ми престой в Близкия изток, българките в най-голяма степен събудиха интереса ми. Те вероятно са най-малко ориенталските от осемте или повече националности, които можете да срещнете в Цариградския колеж, където преподавах. По-светли са и с по-бяла кожа от арменките, гъркините и персийките, значително по-високи и по-едри са и имат повече енергия и по-малко от унесеността на туркините.
Българските момичета са склонни към закръглени форми и фигура, а много от тях имат кръгли едри лица, с пълни розови устни и трапчинки. Това впечатление се подсилва от модата да носят косите си на плитки, увити около главата. Човек може да види изобилие от тъмни коси в България, но също така с удоволствие да забележи топлите кафяви оттенъци, лешниковите къдрици и по-редките кестеняви глави. Едно от най-красивите момичета, които някога съм виждала, беше българка – с великолепна гъста и вълниста коса с меден цвят, чиста бяла кожа, красиво разположени сиви очи, деликатна уста, малки бели зъби и осанката и движенията на принцеса.
Записване за 7. и 12. клас
Целогодишни курсове по БЕЛ, Математика и Английски език
Местата се запълват бързо!
Румените бузи на много от българките са приятно разнообразие сред тъмните или бледите лица на арменките и гъркините. Очите им по принцип са по-малки и не са толкова отнесени като ориенталските. Гледат те право в лицето, с повече искреност и по-малко съблазън.
В нашите български студентки има определена якост – едно външно качество и една разсъдливост, които ги определят като различни от капризните, сантиментални и надарени с по-слаби нерви момичета от други националности. Понякога тази по-голяма сила е придружена от грубост и мъжкараната българка е нещо много по-често срещано от мъжкараната туркиня.
Един прозорлив наблюдател на българите казва следното за тях като раса: „Българинът наистина е син на полето, обречен на неотстъпчивата земя, чиито качества изглежда е извлякъл в своето ежедневие – ненадминатата упоритост и твърдост в поставената цел, комбинирани с най-практични възгледи, обещават голямо бъдеще на този народ. Въздържан и мълчалив, той не притежава нищо от лекомислената жизнерадост на румънците и експанзивността на сърбите.“
В България няма нито богати безделници, нито тънещи в крайна нищета хора. Както висшите класи, така и обикновените хора водят прост живот и е трудно да се намерят предмети на лукса. Мъжете в страната са основно селяни, но по време на Балканската война всички медицински сестри отдадоха дължимото на тяхното вежливо и почтително отношение. В своята книга „Войната и жените“ Сент Клер Стохарт обяви, че със своето поведение към жените българските мъже от всички класи биха могли да дават уроци на мъжете от повечето европейски нации.
Празникът в българското село изкарва на показ великолепно разнообразие от пищни костюми, с прави и неизящни линии, но с най-прекрасна многоцветна украса. Широките талии на жените обикновено са подчертани с огромни сребърни катарами, които изпъкват почти гротескно. Когато обаче момичето е младо и хубаво, нейната гъста къдрава коса, в която са вплетени ярки конци или панделки, бялата є кожа, която е подчертана от пъстрите бродерии и стройната є фигура, която правата дреха не може да развали – всичко това я прави привлекателна гледка. Разбира се, тези галакостюми се оставят настрана през делниците, защото има много работа – особено през лятото, когато дните са дълги.
Момичето в българското село не е лишено от забавления. Едно от нейните задължения включва и социални удоволствия, за които тя страстно копнее. Както е било в библейските времена, цялата вода в селото се носи от един или два кладенеца или извора и тези места и чешми са декор за усилено общуване. Тук се събират всички младежи и девойки в селото и е много съмнително дали се стараят да си тръгнат колкото се може по-бързо. Момичетата носят на раменете си кобилици; на тях се окачват ведрата, които те трябва да напълнят със студена вода. Често младежите пълнят ведрата вместо тях, а после – в замяна за тази своя галантност – шепнешком молят за цветето зад ухото на девойката. Ако са по-дръзки, могат да откраднат цветето.
Както виждате, на българските младежи се позволява да се срещат свободно и двата пола не са разделяни като при мюсюлманите. Те кокетничат и се ухажват около чешмите и по време на домашните събирания вечер. Браковете се раждат от взаимното привличане, а не от уговорки между семействата, както е според арменските и турските обичаи.
Най-популярната форма на обществено забавление е седянката. Тук се събират младите мъже и жени от селото и съседните стопанства. Те са наглеждани от някоя стара жена, която се тутка из къщата и вари каша, с която да нагости гостите. Младите хора седят в кръг около откритото огнище, Стойко до неговата Кица, Василка притисната до Нанчо; всеки младеж търси своята девойка. Тогава някой запява куплет от песен и като свърши, всички подемат припева; друг продължава, като използва стар куплет или – ако иска – съчинява нов; после пак следва припев. Това продължава, докато не се каже всичко, което искат да изразят.
Понякога седянката може да завърши драматично. Някой як момък, който усърдно е ухажвал своята Дарка, ще я сграбчи и ще я отнесе вкъщи. На следващия ден този „брак с открадване“ получава правно и религиозно потвърждение с благословията на православния свещеник. Веднъж попитах Зарафинка какво ще стане, ако двама мъже искат едно и също момиче. Тя отговори просто: „По-силният ще я вземе.“ „Ами ако тя предпочита другия?“ „А! Ако е достатъчно умна, ще помогне на по-слабия да я открадне, но обикновено тя предпочита по-силния.
Но нека да оставим селото и да последваме българската жена в града, да я наблюдаваме, докато се образова и се учи на култура, и да видим как я използва след това.
Преди петдесет години нямаше български градове – само големи и пръснати турски села. Сега вече има редица заслужаващи похвала модерни градове. В София – столицата и седалището на съда и парламента – се вижда твърде забележителен растеж. Когато посетих подредения нов град, първото ми чувство беше на разочарование: тъй като той е равен, лишен от живописност и на пръв поглед безинтересен.
Но все пак нима не е интересно, че един народ, който толкова доскоро се състоеше от угнетени роби и живееше в хаос, сега вече има град с павирани и осветени улици, удобни къщи, тук и там по някой паметник, прост и солиден царски дворец, обществена градина и добре оборудвани хотел и магазини?
Младите дами, които ме разведоха из техния град, бяха много горди с техните училища и със сградата на парламента, която аз, разбира се, намерих за много ординерна. Признавам си, че се отегчих от това, че ме разведоха из цялата нова и хубава поща и ме вкараха във всяка стаичка. Но по-късно ми се стори важно това, че най-забележителните неща в София са наистина полезни и прогресивни фактори в модерния градски живот – а не галерии, музеи и базари. София няма минало, което да иска да запази. Старите и високо ценени традиции на България са свързани с древната столица Търново и прочутия Рилски манастир, но за модерната и развиваща се България те означават много по-малко от неромантичната София.
Филипопол е много по-привлекателен от София за търсещия живописност пътешественик. Построен на седем островърхи хълма, той представлява много ефектна гледка за пристигащите с влака. Това е преходен град – от една страна, стари турски базари и сиви старинни къщи, а от друга – нови и модерни улици и сгради. Стреми се да стане втора София, но аз се радвам, че природата винаги ще му придава особена красота, дори и ако изгуби целия си ориенталски чар. Една малка подробност може да послужи като илюстрация за различните темпове на прогреса в двата града. В най-добрия хотел във Филипопол възглавниците са толкова твърди, все едно са куп сгънати чаршафи, докато в софийския хотел са от пух.
Българите се показаха жадни за образование и цивилизация и техните жени усвояват културата с лекотата на всяка американка. Често се случва дъщерята на живеещ в някое отдалечено село и неграмотен селянин да прекара няколко години в училище и след това да намери своето място в София или Варна – като учителка, светска дама или водачка на общественото развитие. Тя сменя селския костюм и плетените чорапи с подбрани с великолепен вкус европейски дрехи. Вече фризира тежките си падащи плитки според модата на деня. Маниерите є стават уверени и все пак скромни и тя с подобаващо достойнство заема мястото си като председател на женския клуб по четене или като член на болничния съвет.
През Балканската война тези български жени свършиха прекрасна работа в Обществото на червения кръст и в болниците: и наистина вече от няколко години те контролират болничната работа и различни други институции, като например сиропиталищата.
Наскоро една българка ми написа за чудесните медицински грижи, предоставени на ранените войници в болниците, както и за това, как неколцина ранени турци попаднали под опеката на българските жени. Тези мъже, които съвсем не били свикнали на женска грижа и били очаровани от красивите сестри, явно си въобразявали, че са били убити във войната и че хуриите им въздават награда за службата, защото радостно възкликвали: „Това вече е раят!“
Българските ни ученички са сред най-добрите в колежа. Здрави, много трудолюбиви и амбициозни, а в някои случаи и наистина способни, те са най-интересната група за преподавателите и им се отблагодаряват за вложените в тях усилия. Както повечето хора в Ориента, те също са добри в езиците, а живият им интерес към модерното развитие и чувството им към далечното минало бързо ги превръщат в ентусиазирани изследователи на историята.
Не може да има съмнение, че ако на българите бъде позволено да развиват себе си и своята страна – а те ще го направят, ако могат да се насладят на предимствата на дълъг период на мир и добри търговски връзки със своите близки и далечни съседи, – то бързият прогрес на този народ по всеки един начин ще учуди света и (това е най-малкото, което може да се каже) ще извади от заблуждение умовете на мнозина, които сега си мислят, че България е повече или по-малко дива държава, населена от раса, която предпочита войната пред мира. Това развитие е особено вярно по отношение на българските жени, които – бидейки надарени с бърз и буден разум – отговарят незабавно на предимствата на образованието. Сигурна съм, че техните сестри по цял свят няма да имат основания да се срамуват от тях.