Българската азбука – кирилицата, съдържа 30 букви. Ето ги и тях:
А а (а) |
Б б (бъ) |
В в (въ) |
Г г (гъ) |
Д д (дъ) |
Е е (е) |
Ж ж (жъ) |
З з (зъ) |
И и (и) |
Й й[1] (и кратко) |
К к (къ) |
Л л (лъ) |
М м (мъ) |
Н н (нъ) |
О о (о) |
П п (пъ) |
Р р (ръ) |
С с (съ) |
Т т (тъ) |
У у (у) |
Ф ф (фъ) |
Х х (хъ) |
Ц ц (цъ) |
Ч ч (чъ) |
Ш ш (шъ) |
Щ щ (штъ) |
Ъ ъ (ер-голям) |
Ь ь (ер-малък) |
Ю ю (йу) |
Я я (йа) |
През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от Св. св. Кирил и Методий през 60-те години на IX век. Единственият книжовен източник, в който се посочва годината, в която е създадена глаголическата писменост, е съчинението „За буквите“ („О писмєньхъ“) на старобългарския писател Черноризец Храбър, а именно 6363 г. по александрийското летоброене, или 863 г. по сегашното летоброене.
Глаголицата постепенно е заменена с кирилица – азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на X век. Някои букви в кирилицата са заети от гръцката азбука; за онези звукове, които нямали гръцки съответствия, се използвали опростени варианти на глаголическите букви: това са буквите ж, ч, ш, щ, ѧ, ѫ, ъ, ь.
Най-старите български писмени паметници са от края на X и от началото на XI в.
Доказателства за факта, че глаголицата е по-стара от кирилицата, са следните: на първо място, най-старите български писмени паметници, като Зографското евангелие, Мариинското евангелие, Синайският молитвеник и др., са написани с глаголица; на второ място, глаголическите писмени паметници притежават по-старинни езикови черти; на трето място, някои книжовни паметници, писани с кирилица върху пергамент, върху който е имало глаголическо писмо, но е остъргано, та са останали само следи от него – това са т. нар. палимпсести, каквото е и Боянското евангелие от XIII в.
Най-ранно засвидетелстван старобългарски текст с кирилица е надписът на чръгубиля Мостич, висш сановник при цар Симеон Велики и цар Петър. Следва го надпис върху каменна плоча от 993 г., поставена от цар Самуил в памет на неговите родители и брат му.
Традиционно използван в България до първата четвърт на 19 век е старинен вариант на кирилицата, в който спорадично са използвани и буквите Ћ и Џ, добавени през 14 – 15 век. Преминаването от старата кирилица към руската гражданска азбука в България става някъде през 1830-те. То е улеснено от материалното превъзходство на руската литература (печатни преси, книгоиздаване) и от разпространението по онова време на панславянските идеи.
Българската гражданска азбука взема обратно от старата кирилица и буквата Ѫ (голяма носовка) и Ѭ (йотирана голяма носовка), които липсват в руската, за сметка на Ы и Э, които са изхвърлени от употреба в българската версия.
Съвременната българска кирилица добива окончателния си вариант, когато при правописната реформа от 1945 г. биват премахнати буквите Ѣ (Е двойно) и Ѫ (голяма носовка).
Честит 24 май, българи!