За убийството на Апостола: Или лъжата, че Левски не е бил спасен

Васил Левски

Премълчаната история на убийството на Левски и участието на Царска Русия в ефира на БНР. Повод е книгата на Янко Гочев „Убийството на Васил Левски. Виновниците: Османската империя, Граф Игнатиев, Иванчо Хаджи Пенчович“.




В книгата въз основа на богата документална база са анализирани и осветлени важни моменти от биографията на Левски с акцент на залавянето и убийството му. Разбити са някои от най-тежките митове в българската история, свързани със живота и революционната дейност на Апостола.

Първият от тях е митът за липсващата правна система на Османската империя. От 1858 година действа Имперският наказателен закон, който по дух е един от най-модерните в Европа и е повлиян от френския наказателен закон. Обаче Османската правна система остава нереформирана по европейски модел.

Тя е много тромава и корумпирана. Запазени са големи възможности за политическа намеса в работата на съдилищата както от страна на правителството, така и на чуждите дипломати (посланици и консули). Системното неприлагане, неспазване и нарушаване на османските закони е големият проблем за османското правосъдие през XIX век. Точно такъв е случаят с „делото“ срещу Левски.

Вторият мит, който е разбит е за българския народ като колективен предател на Васил Левски. Този мит е създаден, поддържан и отгледан целенасочено в продължение на десетилетия. Пропагандирането му води до неговото дълбоко проникване в съзнанието на българите.

Според този мит българите са нация от предатели, станали бездушни наблюдатели на залавянето, осъждането и убийството на Васил Левски?!

Митът за българите като нация от предатели обаче няма документална подкрепа. Лъжа е, че Левски не е бил спасен, защото българският народ не направил нищо, за да го освободи въпреки малобройната му охрана. Тази лъжа е създадена с точно определена цел, за да настрои българите едни срещу други, да ги принизи и унижи, като ги противопостави на техния национален герой Левски.

За краткото време, в което се е разбрало, че Левски е заловен има разработени и дори приведени в действие доста планове за неговото освобождаване. Поради една или друга причина обаче те не са могли да бъдат успешно осъществени. Трудно е било за краткото време от около един месец да се организира акция с успешен изход. А опитите за спасяване на Апостола по дипломатически път удрят на камък.

Въобще българите са направили каквото е било възможно според тогавашните им сили и обстановка.
Дебело трябва да се подчертае, че според свидетелства на съвременници на събитията охраната на Левски въобще не е била малка. Съратникът на Левски Христо Иванов-Големия говори за охрана от около 200 души конница в Търново. Захари Стоянов описва както охраната, така и маршрута на нейното движение. Според сведенията, които той е събрал и записал в биографията на Дякона турците успяват да формират цял въоръжен ескорт с численост 250 души, който конвоира Левски към София.

Специално внимание е отделено на двата неуспешни опита за спасяване на Левски, които обикновено се премълчават. В тези опити е заложена идеята за освобождението на Апостола чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица. Опитът на д-р Рашко Петров да спаси Левски, търсейки както през 1863 година съдействието на руския вицеконсул в Пловдив българина Найден Геров се провалят. Причината е забраната на руския посланик в Цариград граф Н. Игнатиев на своя подчинен Найден Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен!

Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.

Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Става дума за акцията на пратеника на Търновския комитет в Сърбия, който през януари 1873 година пристига със специална мисия и жалба, която трябва да бъде предадена на консулите на великите сили. Търси се съдействието за тази акция и на старите сръбски приятели Любен Каравелов и Панайот Хитов.

И двамата обаче нищо не предприемат. Остават изцяло пасивни в тази акция за спасяването на Левски.
През 1872 – 1873 година нито Сърбия, нито Русия нямат намерение да спасяват Апостола на българската свобода, разобличил и двете държави като врагове на българския народ.

Затова Любен Каравелов и Панайот Хитов като зависими от Сърбия и Русия лица в българското освободително движение бездействат. Това е още един щрих към техния облик на дистанционно управлявани от външни сили български революционери.




2 коментара

  1. Борис Караиванов 19/02/2017
    • iliya nikolov 20/02/2017

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *